Остават няколко дни до края на календарната година 2010. За отбора на Ювентус беше доста променлива.

Началото на 2010 бе белязано с много промени, изключително грозна и безсмислена игра, абсурдни загуби и най-вече постоянност в лошото представяне на отбора.

Лошият сезон бе започнат малко преди края на 2009, след като отпаднахме с Ферара от ШЛ, което беше белязано със срив не само в психологически план, но бе и предвещано от показаната слаба игра през месец Ноември и Декември 2009. Така завършвайки 2009 година със загуба от Катаня като домакин, бе повече от ясно, че Ферара трябва да бъде сменен, за да се промени както игровата нагласа, така и най-вече психологическото състояние в отбора. Да, ама не. През следващите 1 месец борбата на Юве бе единствено водена в медийте - кой от управниците ще генерира повече слухове за смяната на треньора и това кой да бъде. Тогава трябваше да се действа бързо и трябваше да стане след последният мач за 2009 година, който както казахме бе загубен.

В началото на 2010 записахме една от най-грозните победи, която аз съм гледал някога през живота си, постигната от Ювентус - победа над Парма като гост с 2-1. Мач, в който играхме с 8 дефанзивни играчи и един нападател + Диего. Този мач като че ли удължи агонията наречена Ферара. Тази агония продължи с 3 поредни загуби от Милан, Киево и Рома, като последният пирон в ковчега Ферара успя да го забие в мача за купата на Италия срещу един от най-мразените през последните години от нас противници - Интер. Отново отпаднахме по безумен начин, след като бяхме повели в началото, а в самият край допуснахме 2 'щастливи' гола за служебните. Това съчетано с страхот

Колкото мудно действаха при осъществяването на трансферите в отбора ръководителите начело на най-славният отбор в Италия, така дейставаха и с треньора тогава. Мъка 2 месеца. Спрягаха се имената на Спалети, Липи, Капело, Гуус Хидинк, но накрая избрахме най-голямата ..... - Дзакерони.

Така на мястото на Ферара в края на Януари 2010 дойде Дзакерони, друг толкова 'опитен' и умел треньор като Ферара, което беше знак, че нещата не ще завършат добре за нас през сезон 2009/2010. Така и стана.

Започнахме трудно, но борбата на играчите и треньора да променят завещаното от Ферара в психологически и игрови план и на Секо в спортнотехнически, съчетано с кармата на победител на Дзакерони, доведе до нов срам. Отпадане от Лига Европа от колоса Фулъм след като бяхме взели първият мач с 3:1. Срам.

В Серия А продължихме с колебливата си игра и до края на един от най-срамните сезони в историята на Ювентус записахме още 6 загуби, 1 равен и 3 победи от общо 10 загуби, 4 равни и 7 победи от началото на 2010 (* 1 победа и 3 загуби са при Ферара, като при него имаме и 1 за Купата на Италия).
За сезон 2009/2010 записахме със големи срамни букви 7мо място и отрицателна голова разлика и допуснати 56 гола, които допускахме за 2-3 сезона.

През този сезон един от малкото играчи, които се представиха на нормално ниво беше Диего (лично мнение), казано с уточнението, че всички останали бяха абсолютни дупки - от Буфон и Киелини, до Трезеге и Алекс. За тази лоша игра обаче главна вина носят треньорите.

През Май 2010 след официалното представяне на Джузепе Марота и Луиджи дел Нери се вдъхна малко надежда, че нещо може да бъде променено.
Промените започнаха на всяко ниво от лекарите в отбора, до легендите отдали почти целите си спортни кариери и направили отбора велик.
Според някои тези промени не трябваше да са толкова драстични, според други абсолютно нормално бе да се променят не само по-голяма част от играчите, които се бяха изложили в последните години, но и играчи, които трудно биха се вписали в схемата на треньора, както и такива, които утежняваха отбора със големите си заплати. Тук тези промени предизвикаха доста спорове не само в Италия, но и в нашият форум, за което още продължаваме да се 'закачаме'.

Освободени бяха фундаметални играчи като Трезеге, Каморанези, Канаваро, които колкото и много опит да имат, бяха се поизчерпали в отбора. Продадени бяха играчи като Диего (едно от най-спорните имена във форума), Молинаро, Поулсен, Алмирон, Дзебина, Екдал, отдадени под наем бяха Тиаго, Ариаудо, Джовинко, Фалке и други млади играчи.
Привлечени бяха играчи като Красич, Пепе, Бонучи, Акуилани, Куалярела, Мартинез, Мота, Сторари. Играчи, които нямаха опита на легенди като Трезеге, Каморанези и Канаваро от преди 4-5 години, но играчи, досатъчно мотивирани, за да докажат, че могат да играят и да печелят заедно в гранд като Ювентус. Някои от тези играчи се справиха през тази 2010 година - Красич, Акуилани, Куалярела, Сторари, Бонучи, Пепе, дргуи се провалиха поради една или друга причина - Мота, Мартинез, Ландзафаме, но тепърва предстоят важни мачове, в които тези играчи могат да докажат своята стойност пред феновете и правото да останат в отбора.
Привлечени бяха и няколко млади играчи като Сьоренсен, Бюшел, Джанети и Камилиери, които успяха да запишат по няколко мача в Серия А и Лига Европа оставяйки приятни впечатления и надежди за развитие.

Искам да отбележа и ограниченият финансов ресурс, с който разполагаха през лятото Марота и Дел Нери и поради тази причина оправдавам някои от техните решения и постъки. Видя се, че са за добро, поне според мен. Сега остава да продължат да работят още по-добре в насока изграждане на по-силен, равностоен и шампионски отбор. Пожелавам им да им се получат нещата.

Началото на сезон 2010/2011 беше изключително трудно и колебливо, но това беше абсолютно нормално предвид големият брой нови играчи, сменената тактическа схема, новият треньор. Необходимо бе време за сработване и все още е необходимо тепърва през 2011 да се обиграват и да израстват някои играчи, които в началото показаха доста колебливи игри - Пепе, Бонучи, Куалярела.

Първите мачове за сезон 2010/2011 бяха изиграни в Лига Европа, но там играта ни беше равносилна по качество на съперниците ни. Продължихме с колебливите игри както в Серия А, така и в групите на Лига Европа, като за равенствата срещу Самп и Лех у дома сме си виновни единствено ние. Липса на концентрация до края на мача и несработване доведоха до тези решаващи срещи както за крайното класиране в Лига Европа така и в Серия А. Записвайки домакинска загуба от Палермо с 3-1 макар и брутално ощетени в този мач, всички си припомниха предният сезон и колебливата игри.
В следващите няколко мача отбора започна малко по малко да намира своят нов облик, записвайки победа над Каляри, равенство като гост на Интер, последвано от разгромна победа над Лече и изключително важна победа над Милан. Тази победа като че ли вдъхна малко повече увереност на играчите, но все пак думата, която обуславя есенният полусезон в Серия А е колебливост между добри мачове и победи и проспани равенства, в които липсата на късмет ни лишиха от победи.
Годината я завършихме малко разочароващо, само заради равният резултат от мача с Киево, но като цяло полусезонът в Серия А, въпреки тежкият старт остава добри впечатления, силни емоции от мачовете с Милан, Интер, Лацио и надежди, че през следващата година с корекциите, които могат да се нанесат през Януарският трансферен прозорец, може да се борим за Скудетото и Купата на Италия.

Есента бе белязана и от поредно безумно отпадане от Лига Европа, което беляза нов срам в историята на отбора, с 6те равенства и невъзможността да прескочим груповата фаза. Макар и срамно отпадане, донякъде може да се търси причина в големият брой контузени играчи (над 15) по време на важните мачове от груповата фаза, както и невъзможността да се използват в Лига Европа Куалярела и Акуилани, едни от основните играчи за тази година.

Бих искал да отбележа много добрата работа на треньорското ръководство в измъкването на отбора след отпадането от Лига Европа от евентуална психологическа дупка. Заслужават адмирации Дел Нери и екипът му ме само за това, а и за начинът по който водят мачовете и затова че се опитват и засега успяват да изградят сплотен отбор, екип и атмосфера. Както казах в предишни коментари, единственото нещо, което му липсва на отбора и Дел Нери е постояннството, което е признак на шампионски дух и манталитет. Дано с победите през тази есен и през пролетта успеят да постигнат най-накрая високи успехи, които не се обуславят с класиране за ШЛ, а с титла - било то Купа на Италия или Скудетото.

За есенният полусезон бих отличил няколко играча, които по-горе споменах като добре представящи се - Сторари, Киело, Бонучи, Мело, Красич, Акуилани, Куалярела и Алекс. Това за мен са истинските претенденти в импровизираната класация Играч на 2010.

От всички тези наистина ми е трудна да изтъкна един от тях, понеже, Дел Нери направи добър колектив и отбор, играчите действат като едно цяло, но като най-впечатляваща изява ще отбележа КРАСИЧ. Определям него за играч на годината първо заради търпението и мъжеството, което показа още при трансфера си при нас. Отхвърли всички оферти на Ман Сити и показа, че не е стотинкаджия, и постави ултиматум на ЦСКА М, които се опитаха да ни изнудят с няколко милиона отгоре.
Още с първите си мачове при нас сърбинът показа изключителна игра и сравненият с Павел Недвед не само заради физическата прилика се потвърдиха, макар да има върху какво още да работи. Отбеляза не малък брой голове, както и направи няколко асистенции, с което за мен печели приза Играч на 2010.

Това е от мен. Който иска може да коментира отбора през 2010, играчите, както и да гласува. Вие сте!