IPB

Здравейте ( Вход | Регистрация )

>Реклама

>Препоръчваме ви

2 страници V   1 2 >  
Reply to this topicStart new topic
> Велики личности
JuventiKnow
коментар 30 Dec 2008, 03:37
Коментар #1


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Предлагам в тази тема, който иска да даде инфо за хора, които според него са направили забележителни неща и е хубаво да се знае за тях.
Идеята ми хрумна след като дълго време се канех да се порзровя за инфо за Мартин Лутър Кинг и най-накрая го направих. Мисля, че идеите на хора като него трябва да се припомнят и сериозно да се замислим над тях.

Та ето и инфо за Мартин Лутър Кинг:



Победа чрез ненасилие - Мартин Лутър Кинг (1929-1968)


На 15 януари, 1929 на баптисткия свещеник Джеймс Кинг и съпругата му в Атланта, Джорджия, се ражда син. Според обичаите в страната той получава първото си име по името на прочута личност: Мартин Лутър. (...)


Той не можеше да подозира, че този град ще предизвика решаващия обрат в живота му


Мартин Лутър има предимството да ходи на училище и в последствие да следва. Целенасочено той се подготвя за живота. Когато след блестящо завършване на следването си той може да избира между различни подходящи места, той решава да приеме място в Монтгомъри. Той не може да подозира, че именно този град ще предизвика решителния поврат в живота му.
Монтгомъри, столицата на Алабама, разположен в южните американски щати, тогава страда от все по-обтягащото се расово напрежение. Младият свещеник на баптиската църква става свидетел на потстоянни трудности, на които са изложени членовете на неговата общност.
Кинг е неподготвен за тази ситуация. По време на следването си той често наблюдава проблемите между чернокожи и бели в страната. Той разсъждава и върху структурните промени, които той счита за наложителни в името на съвместния живот в страната. Ценни идеи и съвети той получава от живота и делото на Ганди. Все по-често той стига до убеждението, че насилието предизвиква насилие. Ненасилието като средство за постигане на траен успех, той разбира като единствения възможен път за решаване на обществените проблеми в Америка. Кинг се осланя изцяло на Христовото учение. За практическото осъществяване той използва методите на Ганди.


Чернокожето население се обединява в бойкот на автобусния транстпорт


Конфликтът се изостри много скоро. На 1 декември, 1955г. в Монтгомъри се случва една почти ежедневна история. В един от многобройните автобуси, които превозват след работа работниците от работните им места към домовете им, е седнала Роза Паркър, шивачка в текстилен магазин. Тя е уморена след работа, с умислен вид. След като резервираните за белите места се заемат, шофьорът кара някои чернокожи да отстъпят местата си за бели, да отидат в задната част на автобуса и да стоят прави. Трима от чернокожите пътници се подчиняват; явно са свикнали с това положение. Но Роза Паркс е прекалено уморена. Спокойно, но категорично тя отказва да изпълни това, което изисква шофьорът. Шофьорът се обажда на полицията. Тя арестува досадната пътничка и подава оплакване срещу нея. Също така ежедневен случай. Но този път тази обичайна случка предизвиква събития. Чернокожето население решава да се обедини в бойкот на автобусната компания, за да постигне най-сетне правата си. Състои се голямо събрание. Мнозинството от присъстващите се обявява в подкрепа на стачката. Президент на гражданската инициатива става младият баптистки свещеник Др. Мартин Лутър Кинг. Той предлага стачката да протече без насилие.


На 21 декември, 1956 за първи път в автобусите в Монтгомъри отново пътуват чернокожи

Днес може да си дадем сметка, как чернокожите жители на Монтгомъри не пестят усилия, за да се оправят без автобусен транспорт: пеша и с колела; на групи с други и със собствените си коли те поддържат необходимите линии. Около година след това се взема решение на Висшия Съд в полза на стачкуващите. На 21 декември, 1956г. за първи път след началото на стачката в автобусите на Монтгомъри пътуват чернокожи. Този път без дискриминиращите ограничения на предишните години.
Мартин Лутър Кинг изцяло се е отдал на работата си като президент. След като по време на стачката е направен опит за бомбен атентат върху дома му и е заплашен живота на семейството му, широки кръгове от чернокожето население призовават за въоръжен отговор на това. Кинг призовава тълпата: "Не можем да решим този проблем, когато отговаряме на насилието с насилие."

повече за автобусния бойкот



Той сравнява конституцията и декларацията за независимост с чек без покритие


Кинг е канен навсякъде по време на демонстрации, за да държи речи и молитви. Неуморно той приема задачата си, призовава слушателите и подсилва самосъзнанието им за необходимостта от ненасилствена съпротива. Победата в Монтгомъри е окрилила движението за граждански права. Важното сега е, да не се стои на средата на пътя, а да се изискват правата на чернокожите и във вътрешността на страната. През август 1963г. се стига до кулминационен момент с мирния поход към Вашингтон. Стотици хиляди се присъединяват. Те се обединяват под открито небе. Мартин Лутър Кинг държи реч по време на тази демонстрация, която оставя траен отзвук в Америка. Той сравнява конституцията и декларацията на независимостта с чек, който все още не е употребен по отношение на чернокожето население на Америка, а е получил печата: без покритие. "Но ние отказваме да повярваме, че банката е банкрутирала." С призива "Freedom now" (...) той бичува бруталността на полицията, отказа за достъп до обществените служби, ограничаването на свободното движение, расовото разделение и отмяната на избирателното право. Той завършва речта си със станалите популярни изречения: "Мечтая, някой ден дори щата Мисисипи, в който върлува несправедливостта и тя се налага с огъня на потисничеството, да се превърне в оазис на свободата и справедливостта. Мечтая, един ден четирите ми малки деца, да не бъдат определяни според цвета на кожата им, а според характера им. Това е нашата надежда. И аз съм убеден, че ще се върна на Юг, с вярата, че можем да превърнем планините от съмнения в скали на надеждата."

Цялата реч "Имам една мечта"



Третата победа Мартин Лутър Кинг не успява да доживее


(...) Движението за граждански права постепенно отбелязва успехи. Законът за граждански права от 1964г. определя, че институции, които предлагат прехрана, подслон, битови услуги или бензин в никакъв случай не трябва да упражняват дискриминация. Всеки, който може да удостовери, че е ходил шест години на училище, притежава необходимите предпоставки за участие в избори. Всякаква дискриминация в сферата на трудовата заетост се забранява.
През 1965 друг закон дава възможност за засилено участие в избори на негрите от южните щати. Третата победа Кинг не успява да доживее. На 10 април, 1968г. се приема законово предложение, което прокламира края на дискриминацията при продажба на къщи и при отдаването на жилища под наем.


Светът е разтърсен от новината, че Др. Мартин Лутър Кинг е станал жертва на атентат


Светът в голяма степен получава пример от Америка. Това е увенчано с отсъждането на Нобеловата награда за мир. Когато Мартин Лутър Кинг и съпругата му Корета участват в награждаването в Стокхолм, те посещават множество европейски градове и говорят за движението за граждански права и за идеите на ненасилието.
На 4 април, 1968г. светът е растърсен от новината, че Др. Мартин Лутър Кинг е станал жертва на атентат. Той е бил в Мемфис по повод голямо събрание на движението за граждански права. Нападения на полицията срещу чернокожи служители на службите за сметопочистване са предизвикали буреносни облаци на хоризонта. Кинг не е изключвал вероятността, някой ден да стане жертва на насилствена смърт. И това не е било в състояние да го спре да се застъпва за ощетените. Той е бил убеден, че преодоляването на всякаква расова дискриминация е възможно.
"С Мартин Лутър Кинг умира принципа на ненасилието. Да вярваме, че бихме могли да го спасим, означава да се заблуждаваме." Тези тежки думи пише един журналист след убийството. Нарастването на военните конфликти сякаш дава право на това твърдение. Какво би било, ако изискването за ненасилие загуби силата си? Идеята за ненасилието не трябва да умира.



Няколко негови цитата:


„Тъмнината не може да прогони тъмнина; само светлината може да го направи. Омразата не може да прогони омраза; само любовта може да го направи.“

„Трябва да се научим да живеем заедно като братя, или да загинем заедно като глупаци.“

„Аз съм така смел да вярвам, че навсякъде хората могат да се хранят по три пъти на ден за своето тяло, да получават образование и култура за своя дух и чест, да имат равноправие и свобода за своята душа.“

„Ако обичате враговете си, ще откриете, че дълбоко в корените на любовта се крие силата на освобождението.“

„Ако се оставите на изкушението, да използвате насилие в борбата си, идващите поколения ще наследят дългата и безутешна нощ на огорчението.“

„Ако човек не открие нещо, за което си струва да умре, той не заслужава да живее.“

„Бунтът е всъщност езикът на тези, които остават нечути.“

„Верижната реакция, при която омразата поражда омраза, трябва да бъде пречупена, или ние ще рухнем в тъмната пропаст на взаимното унищожение.“

„Истинският мир е не само отсъствието на напрежение, но и наличието на справедливост.“

„Мечтая, някой ден четирите ми малки деца да не бъдат определяни спрямо цвета на кожата им, а според характера им.“

„Наистина законът не може да принуди някой да ме обича, но може да го спре да ме линчува, което аз намирам за много важно.“

„Накрая ще запомним не думите на нашите врагове, а мълчанието на нашите приятели.“

„Ненасилието е мощно и справедливо оръжие.Наистина, то е едно своеобразно оръжие в историята;то удря, без да причинява рани и то щади тези, които го притежават.“

„Неправда, където и да е, е заплаха за справедливостта навсякъде.“

„Никой не може да те възседне, ако сам не огънеш гръб.“

„Омразата парализира живота; любовта го изцелява. Омразата обърква живота; любовта връща хармонията. Омразата помрачава живота; любовта го озарява.“

„От горчив опит знаем, че потисникът никога не налага свобода доброволно; тя трябва да бъде извоювана от потиснатите.“

„Отказвам да призная твърдението, че човечеството така трагично се е оплело в беззвездната тъмнина на расизма и войната, че светлото начало на деня на мира и братството никога не може да стане реалност.“



Страшно подробна информация за Мартин Лутър Кинг и още велики личности може да намерите тук


Дано ви хареса темата и да има активност smile.gif


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
nikentus
коментар 30 Dec 2008, 14:22
Коментар #2


ювентинец
******

Група: Ветерани
Коментари: 5 201
Регистриран: 28-February 06
Потребител No.: 42



Цитат(bianconero27 @ Dec 30 2008, 04:37 AM) *
„Трябва да се научим да живеем заедно като братя, или да загинем заедно като глупаци.“

„Аз съм така смел да вярвам, че навсякъде хората могат да се хранят по три пъти на ден за своето тяло, да получават образование и култура за своя дух и чест, да имат равноправие и свобода за своята душа.“

„Ако човек не открие нещо, за което си струва да умре, той не заслужава да живее.“

„Верижната реакция, при която омразата поражда омраза, трябва да бъде пречупена, или ние ще рухнем в тъмната пропаст на взаимното унищожение.“

„Истинският мир е не само отсъствието на напрежение, но и наличието на справедливост.“

„Мечтая, някой ден четирите ми малки деца да не бъдат определяни спрямо цвета на кожата им, а според характера им.“

„Омразата парализира живота; любовта го изцелява. Омразата обърква живота; любовта връща хармонията. Омразата помрачава живота; любовта го озарява.“

„Отказвам да призная твърдението, че човечеството така трагично се е оплело в беззвездната тъмнина на расизма и войната, че светлото начало на деня на мира и братството никога не може да стане реалност.“


bi.gif bf.gif smile.gif

Голям човек е бил Мартин Лутър Кинг младши... Много е жалко, че в историята тези хора биват убивани рано, рано... Но поне идеите остават smile.gif Едно голямо БРАВО за темата, дано да има повече коментари...


--------------------
Go to the top of the page
 
+Quote Post
A_D_P_10
коментар 30 Dec 2008, 15:06
Коментар #3


Juventus star
*****

Група: Ветерани
Коментари: 3 516
Регистриран: 23-April 06
Град: Варна
Потребител No.: 109



Наистина светла личност ! Голямо влияние върху него оказва пътуването му до Индия и срещата му с Ганди ! smile.gif


--------------------
42
Go to the top of the page
 
+Quote Post
the pendulum
коментар 03 Jan 2009, 17:21
Коментар #4


Juventus regular
****

Група: Фенове
Коментари: 2 040
Регистриран: 9-November 08
Потребител No.: 1 437



Тъй като съм голям фен на музиката като цяло,в частност рока,реших да пиша за Ричи Блекмор и Фреди Мъркюри.


Ричард Харълд Блекмор (Richard Harold Blackmore), познат още като Ричи Блекмор (Ritchie Blackmore) е британски китарист, роден на 14 април 1945 година в Уестън сюпър Меър, близо до град Бристъл (Англия). Блекмор е един от основателите и бивш водещ китарист на легендарните британски рок групи Deep Purple и Rainbow, а понастоящем участва в съвместен проект с жена си Кендис Найт, наречен Blackmore's Night.

Много музикални критици и фенове го определят като един от най-добрите и влиятелни китаристи в историята на хард рока.

Ричи Блекмор се мести със семейството си от родния Уестън сюпър Меър в Хестън, Мидълсекс още на двегодишна възраст. Първата си китара малкият Ричи получава като подарък от баща си когато е на десет години и веднага започва уроци по класическа китара. През 1960 година започва работа като сесиен музикант, взимайки участия в записи и концерти на групи и изпълнители като Heinz & Wild Boys, Screaming Lord Sutch, The Outlaws и Гленда Колинс. През 1968 година заедно с кийбордиста Джон Лорд Ричи Блекмор основава рок групата Deep Purple, идеята за която се заражда първоначално в главата на близкият приятел на двамата Крис Къртис, предложил хрумването си на двама музикални бизнесмени Тони Едуардс и Джон Колета, които остават силно впечатлени от инструменталния талант на двамата. Бизнесмените решават да подпомогнат сформирането на група, като в основата са Блекмор и Лорд. Празнотите запълват барабанистът Иън Пейс, басистът Ник Симпър и вокалистът Род Евънс. Стилът на групата в този период е повече блусарски и поп-ориентиран, наподобяващ на моменти Бийтълс, а водещ иструмент се явява кийбордът на Лорд. След три албума за две години групата решава да даде повече свобода на Блекмор в творчески и инструментален аспект, което резултира в по-твърдо звучене и преминаване от поп-блуса към хард рок. С албума "Deep Purple In Rock", вече с променен състав и Иън Гилън за вокалист, започва легендарната история на една от най-успешните и влиятелни хард рок групи в света. Рифовете и солата на Блекмор впечатляват милиони фенове, а сценичните му изяви с безкрайни импровизации и виртуозни приоми като свирене с крака, зад гръб и т.н., небрежното му разпуснато държание на сцената, както и странното му облекло стават легендарни и са последвани от редица китаристи. Следващите няколко албума са със символично значение за рока, а песента "Smoke on the Water" от албума "Machine Head" (написана след инцидент в хотел, приютил групата, който изгаря) се превръща в емблема на Deep Purple и в техния най-голям успех в световен мащаб, най-вече благодарение на запомнящият се риф на Блекмор, определен като един от най-добрите рифове в историята на музиката.

През 1971 година Блекмор взима участие в еднодневен проект, наречен Green Bullfrog, заедно с барабаниста на Deep Purple Иън Пейс и редица други блус и рок музиканти. Проектът е по идея на продуцентът Дерек Лоурънс и представлява съвместни записи на множество песни, някои от които написани от самия Лоурънс с помощта на останалите музиканти, както и много блус-кавър версии на рок песни. Компилацията е издадена следващата година от Decca Records и преиздадена през 1991 от Abbey Road Studios.

През 1974 година Ричи Блекмор напуска Deep Purple и основава групата Rainbow, с вокалист Рони Джеймс Дио, която също се превръща в едно от големите имена в хард рока и се радва на огромен слушателски интерес преди да бъде разформирована от основателя си през 1984, който същата година се завръща в Пърпъл за да вземе участие в записите по албума "Perfect Strangers" - първият студиен албум на групата от девет години. Блекмор взима участие в още три студийни албума - "The House of Blue Light" (1987), "Slaves and Masters" (1990) и "The Battle Rages On" (1992) - преди да напусне окончателно групата в началото на 1994. През 1995 година събира отново Rainbow в съвсем нов състав за записите на албума "Strangers in Us All", който е и последният официален албум на групата.

Запазената марка на Ричи Блекмор по време на престоя си в Deep Purple и Rainbow е електрическата китара Fender Stratocaster.

Понастоящем Блекмор е член на създадената от него и жена му Кендис Найт група Blackmore's Night. Стиловата ориентация няма нищо общо с предните му групи, звученето е предимно акустично и ренесансово.

Блекмор има син на име Юрген Ричард Блекмор, роден през 1964 и отраснал в немския град Хамбург, дете от брака на Ричи с първата му жена - германката Маргит. Юрген Блекмор следва примера на баща си и се захваща професионално с рок музиката, основавайки солова група след кратки участия в други рок формации.




Фреди Мъркюри (на английски Freddie Mercury, употребява се също и Фреди Меркюри) е британски рок-музикант (член на рок-групата Куин ("Queen"). Рожденото му име е Фарук Булсара (Farrokh Bulsara, транскрибира се и като Фарох Булсара). Има сестра - Кашмира Булсара-Кук.

Фреди е роден на 5 септември 1946 г. в Стоун Таун, Занзибар (тогава колония на Великобритания, сега част от Танзания), в иранско семейство, изповядващо зороастризъм и на британска чиновническа служба. Първите си 14 години прекарва в различни британски колонии. Започва да свири на пиано 7-годишен. Получава основно и средно образование в Индия - в началото учи в Бомбай, а по-късно в Мазагон. От тогава са и първите му изяви като музикант - в училищната рок-група The Hectics.

През 1959 г. семейството се премества в Англия. В училище постоянно го дразнят заради необичайната му външност и говор. Без да получи одобрение от родителите си, постъпва в колежа за изкуства и дизайн. Тези умения по-късно Мъркюри използва при създаването на герба на групата Куин. По това време Мъркюри свири в блус-групата Wreckage. Състудент го запознава с музикантите от малко известната група "Смайл" („Smile“) - Брайън Мей и Роджър Тейлър. Мъркюри се присъединява към тях през 1970 г. и приемат името "Куин".

Стилът на „Куин“ непрекъснато се мени. В едно музикално произведение звучат причудливи смесици от рок и опера, източни мелодии и мощни хорали. Фреди e блестящ пианист и държанието му на сцената заразява всички. В живота не е този Фреди, който е на сцената - много по-срамежлив и тих. Не обича да дава интервюта. Харчи над 4 милиона паунда за парти, по повод рождения си ден. Неговите рождени дни се помнят и до днес със своята пищност, великолепие и разюзданост. 39-тият рожден ден е увековечен в клипа от песента "Living on my own".

Маниак на тема котки - имал общо 8, предимно персийци.

Фреди Мъркюри умира от пневмония и усложнения, предизвикани от СПИН на 24 ноември 1991 г. в Лондон. През годините той упорито и до последно отрича за болестта си. На 22 ноември 1991 г. Фреди извиква мениджъра на "Куин" Джим Бийч в къщата си в Кенсингтън, Лондон, и му връчва следното съобщение за пресата: "Поради огромния натиск на медиите през последните две седмици, искам да потвърдя, че съм болен от СПИН. Смятах за коректно да пазя в тайна информацията досега заради близките ми. Но настъпи моментът приятелите ми и феновете." 24 часа по късно Фреди умира. [1]

Погребението е по зороастрийски обичай. Фреди е кремиран.

Завещава дома си в Лондон на дългогодишната си приятелка Мери Остин, който и до днес е нейна собственост, както и част от богатството си. Останала част оставя на сестра си и част от персонала в къщата.

На 20 април 1992 г. на стадион Уембли в Лондон се състои концертът The Freddie Mercury Tribute Concert с участие на звезди от световен мащаб за поклон пред великия музикант. Сред тях са Джеймс Хетфийлд от Металика, Роджър Долтри от Дъ Ху, Дзукеро, Пол Йънг, Сийл, Елтън Джон, Джордж Майкъл, Аксел Роуз от Гънс енд Роузес, Робърт Плант от Лед Цепелин, актрисата Лайза Минели вокалът на Деф Лепард Джо Елиът и други. В негова памет през 1995 г. е издигната статуя в швейцарския град Монтрьо.

-Mr. Bad Guy (1985)
-Barcelona (1988)
-The Freddie Mercury Album във Великобритания, или The Great Pretender в САЩ (1992)
-The Freddie Mercury Solo Collection (2000)
-"Lover of life, singer of songs" (2006)




--------------------
Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 15 Jan 2009, 15:43
Коментар #5


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Днес се навършват 90 години от рождението на Мартин Лутър Кинг! Нека почива в мир и дано още дълго се помни неговото дело.


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 03 Feb 2009, 21:32
Коментар #6


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Христо Ботев


В края на 1874 год. И началото на 1875 год. Сред революционната емиграция във Влашко все по голямо влияние придобивал Хр. Ботев. Роден е на 6 януари 1848 год. В Калофер в семейството на известния възрожденски учител Ботьо Петков и Иванка Дрянкова. Учил първоначално в родният си град а след това продължава образованието си в Русия. С помощта на Влиятелното Българско настоятелство в Одеса той постъпил като стипендиант във Втора Одеска гимназия. През 1865 год. , той е отстранен от гимназията. През лятото на 1866 год. Ботев посетил град Комрат, Бесарабия и със съдействието на попечителя на българските колонии Иван С. Иванов получил назначение като учител в с. Задунаевка, но още през февруари 1867 год. Бил принуден да се завърне в Калофер за да замести болният си баща в местното класно училище.

През септември 1876 год. Хр. Ботев напуска Калофер с намерението да продължи образованието си в Русия, но след като пристигнал решил да се установи в Букурещ.

По – късно заминал за Браила, където започнал работа в печатницата на Димитър Паничков. През август 1868 год. Се върнал в Букурещ и се записал в Медицинското училище, но много скоро се разочаровал и го напуснал. В края на ноември 1868 год. Се запознал с В. Левски, с когото живял известно време в една изоставена мелница край румънската столица.

След няколко много тежки месеци на недоимак през 1869 год. Ботев станал учител в Александрия, а по късно и в Измайл. Същевременно активно сътрудничил на вестник Тъпан .

През юли 1871 год. Ботев започнал да издава своя първи самостоятелен вестник Дума на българските емигранти. Помага на Л. Каравелов в подготовката на вестник Свобода и вестник Независимост. Издава и три броя от своя сатиричен вестник Будилник.

След смъртта на В. Левски, Хр. Ботев се изявил като най-активния последовател на неговите идеи.

Името на великият ни поет и революционер е свързано преди всичко със саможертвата на неговата чета, с трагичната им гибел.

Говорейки и пишейки за тези безсмъртни хора, останали незабравими в сърцата ни чрез техните родственици, близки последователи не можем да не споменем макар и накратко за най-мащабното и обширно въстание в българската история – Априлското.

В хода на дискусиите повечето гюргевски дейци били убедени, че през пролетта на 1876 год. Трябва да се организира ново въстание.

Гюргевският комитет разделил страната на революционни окръзи.

Първи - Търновски

Втори - Сливенски

Трети - Врачански

Четвърти - Пловдивски

На 14-ти април в местността Оборище, близо до Панагюрище, се провело и общо събрание на всички комитети в 4-ти революционен окръг. Събранието уточнило плана за бъдещите въстанически действия и утвърдило 1-ви май като начало на въстанието. Поради непредвидени oбстоятелства въстанието избухва още на 20-ти април 1876 год. Враца научава за избухналото въстание едва на 24 ти април. В крайна сметка революционните дейци решават да изчакат пристигането на Ботевата чета, която да спомогне за избухването на въстанието в 3-ти революционен окръг – Врачански.

В началото на април 1876 год. под ръководството на Хр. Ботев, Н. Обретенов и Г. Апостолов започнало сформирането на голяма чета, която трябвало да се прехвърли в България веднага след обявяването на въстанието.

Първоначално организаторите смятали, че ръководители на четата трябва да са П. Хитов и Ф. Тотю, но те сметнали, че при създалата се сложна международна обстановка ще трябва да изчакат с изпращането на четата в България. За воевода на четата бил избран Хр. Ботев.

Към средата на май подготовката на четата приключила. Като отчели развитието на въстанието в страната Хр. Ботев и неговите помощници, решили да насочат четата към Враца, тъй като силите на местната комитетска организация били запазени, и съществували възможности за вдигането на въстание.


На 16-ти май, Хр. Ботев и част от четниците се качват от Гюргево на австрийския пътнически кораб “Радецки” - извършващ редовен рейс по река Дунав (за повече информация виж Kораб "Радецки"). От Зимнич, Турну Мъгуреле, Корабия и Бекет. Към тях се присъединили и останалите доброволци, който били предварително разпределени в групи, за да не привличат вниманието на румънските власти.

На 17–ти (29-ти по нов стил) май “Радецки” бил завладян, след което екипажът бил принуден да спре парахода на българския бряг до село Козлодуй.

На парахода Радецки в 1-ва класа Хр. Ботев пише своето безсмъртно писмо, останало и до ден днешен в нашите сърца, адресирано до жена му Венета и невръстните му деца. Дъщеря му Иванка е едва на 40 дни.

Воеводата отправя написано от него писмо на френски до капитана на парахода – Дагоберт Енглендер, в което поставя своите искания и изрича прословутaтa фраза – “Тук се слуша мойта воля...”

Капитан Д. Енглендер пристава при село Козлодуй пожелавайки успех на българските четници в тяхната безстрашна мисия.

За няколко дни, сражавайки се с турските потери, четата достига врачанския балкан, но не получили подкрепа от местните комитетски дейци, които по същото време трябвало да вдигнат бунта във Враца.

Ботевата чета била принудена сама да води тежки боеве срещу многократно превъзхождащият я противник. На 20-ти май, когато поредното сражение затихвало, Хр. Ботев паднал убит. Неочакваната гибел на воеводата предизвикала смут сред въстаниците. Изтощени, гладни и обезсърчени те се разпръснали на малки групи, които станали лесна плячка за башибозука. Повечето от четниците били избити или попаднали в ръцете на властта. Само десетина от тях успели да се доберат до Сърбия и Румъния.

Версиите около смъртта на Хр. Ботев са множество – но най-разпространената е, че загива от случаен турски куршум.

С разгрома на Ботевата чета Априлското въстание фактически завършва.

Хр. Ботев е може би една от малкото светли личности, чийто чествания, започват още с Освобождението на България.

Първото честване е устроено от местните козлодуйски жители още през месец май 1878 год. Тогавашните чествания са наричани “oброци”. На първия оброк са принесени 200 агнета курбан, по едно за всеки загинал четник. Името на местността останало Оброк.

Пловдив и Враца организират първите тържества в страната през 1884 год.

Известно е, че Хр. Ботев пада пронизан от вражески куршум на 1-ви юни 1876 год., но революционните дейци начело със З. Стоянов, вече в следосвобожденска България нанасят коректив в датата на честванията – тогава е прието да се празнува на 2 юни.

И до наши дни пиковия ден на Ботевите празненства остава този ден.

През 1888 год. на Козлодуйския бряг идват и двамата революционни дейци – З. Стоянов и П. Хитов. Те са и първите българи изминали пътя на Ботевата чета от Козлодуйския бряг до Околчица.

С всяка изминала година Ботевите тържества имат все по-голям размах, а през 30–те години, особено голяма величественост придава участието на Оряховският полк с устройваните от него паради под командването на майор Дипчев.


Първия опълченски кръст от акациево дърво висок 3.5–4 м. е положен още на 30.5.1878 год. от Младен Павлов – Козлодуйското даскалче и местното население.

През 1882 год. пак по инициатива на местните жители запазеният и до днес Оброчен каменен кръст. Той се намира на Козлодуйският бряг в непосредствена близост до големият паметник, за който ще стане дума по нататък. На него и досега се четат благодарствените думи на Козлодуйци. След изгниването на първия дървен опълченски кръст е поставен нов такъв.

С цел изграждането на достоен паметник и събирането на средства за него се основава дружество Хр. Ботев – Козлодуйски бряг. То организира шумна кампания през 1905 год. И полага основния камък за изработка на паметника – целта е да бъдат увлечени в святото дело и държавните фактори. Държавата не отпуска пари. Козлодуйци с дарения на пари, строителни материали и труд издигат до 1934 година читалищния дом.

През 1932 година по инициатива на културтрегера на Козлодуй – Никола Палашев и с решителната намеса на видния местен общественик Стан Ангелов на Крушов баир /местността намираща се в непосредствена близост до пристанището построено на мястото на слизане на Ботевата чета/ бива създаден живият паметник – инициалите на Христо Ботев, очертани с акациеви дръвчета.

През 1947 год., бюстът на Хр. Ботев, подарен през 1936 год. от юнкерите от царското военно училище, бива положен на пиедистал в центъра на Козлодуй.

Всяка година на 2 юни в цeнтъра на града пред паметника се стичат множество хора, които да отдадат своята почит пред една от най ярките личности в нашата история
Следващо
Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг (за повече информация виж Kораб "Радецки").

На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 29 Mar 2009, 15:04
Коментар #7


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Махатма Ганди



Детство и юношество на Ганди

Мохандас Карамчанд се ражда на 2 октомври, 1869г. в Порбандар, в индийската държава Gujarat. Той е син на заможно семейство, което принадлежи към кастата на търговците и по този начин към групата Vaishyas. Баща му заема поста на премиер-министър в областта Rajkat. И двамата родители са силно набожни индуси. На тринайсет години Ганди е оженен за Кастурбай Наканджи, която е на същата възраст. Кастурбай, като всички индийски жени по това време, е зависима от мъжа си. По всяко време е било възможно тя да бъде изоставена, и по този начин изключена от обществото. По този начин Ганди се отнася към жена си през първите години на брака им. Поглеждайки по-късно назад, той осъзнава, че жена му много е страдала от него през този период на съвместния им живот. Решаващи събития за Ганди са смъртта на баща му и на първото им дете.

Желанието на Ганди е било да следва право във Великобритания. След дълги колебания, семейството приема неговото желание. Кастата е считала, че в чужбина той няма да може да живее "чисто". Въпреки, че той полага клетва, с която се задължава, да остане целомъдрен и да не докосва месо или алкохол, кастата му забранява пътуването в чужбина. Ганди се противопоставя на това решение и поради това е изключен от кастата.

През 1888г. той започва следването си в Лондон. Освен със следването, той се занимава изключително с индуизма, исляма и християнството. Индуистката религия става все по-важна за него. Освен нея той опознава и други религии. Особено много той е въодушевен от планинската проповед. Тя отговаря на неговото мото, на лошото да се отвръща с добро. Концепцията си Satyagraha той постоянно сравнява с принципите на тази проповед, за да е в състояние да я обясни по-добре.




Пътят на Ганди към Южна Африка

След като Ганди се завръща в Индия със завършеното си образование, само една част от кастата го приема в редиците си. Официално той продължава да бъде изключен. Всеки, който го е приемал, също е бил застрашен от изключване. Ганди за кратко време осъзнава, че следването му в чужбина е причината да загуби истинската връзка с родината си. Без помоща на кастата е било твърде трудно да се открие адвокатска кантора. Освен това той вече е свикнал да бъде приеман като гражданин на британската империя. Британските чиновници в Индия не са го приемали като равен, което скоро води до противоречия между тях и Ганди.

На тази база той не е бил в състояние да просъществува в Индия. По-възрастния му брат се е грижел за прехраната на семейството му. След като приятел на брат му, богат търговец, му предлага място като адвокатски консултант в неговата компания в Южна Африка, той веднага приема. През 1893г. той заминава за Южна Африка без семейството си.



Дискриминация в Южна Африка

В Южна Африка Ганди за пръв път познава дискриминацията от страна на белите спрямо етническото малцинство на индийците. За белите всички индийци са Sammies или Kulies, или просто неравнопоставени. Достатъчни са примерите за дискриминация, която Ганди е трябвало да понесе. Не е обслужен при фризьора, нямал е право да носи тюрбан в съдебната зала, не е можел да напуска дома си след 21:00ч. без разрешението на работодателя си. И всичко това, защото е индиец. Поради цвета на кожата и поради религията си, той не притежава същите права като белите.

Силно изразено отношение на неравнопоставеност се демонстрира спрямо индийците в средствата за масов транспорт. Най-популярният пример за дискриминация, познат от Ганди, се ражда именно по време на едно пътуване с влак. Той е на път от Дурбан в Натал към Претория в Трансваал. По време на пътуването във влака се качва бял спътник. Той не иска да поделя купето с Ганди. Кондукторът иска да прати Ганди, въпреки валидния му билет, от първа класа в багажното отделение. След като Ганди отказва да се премести, той е изхвърлен от влака.

След като Ганди постига успехи в работата си, той спечелва позиции в сред индийската общност, става по-самостоятелен и се опитва да организира общността. Редовно се организират срещи. Ганди държи първите си речи пред публика. Главната му цел е да се сложи край на дискриминацията на индийците. Затова той първо се опитва да внуши на индийците, да се обличат добре и да се грижат за хигиената си. Той е твърдо убеден, че представата, която британците имат за индийците би се променила по този начин, и индийците биха имали повече шансове да бъдат приемани като равностойни.



Самият Ганди разказва случката в своята автобиография по следния начин:
На седмия или осми ден от моето пристигане аз напуснах Дурбан. За мен беше поръчано място в купе от първа класа. Обикновено се плащаха пет шилинга допълнително, ако искаш да си поръчаш легло. Абдулах Сет [шеф на Ганди] настояваше да си поръчам и легло; но поради ината и гордостта ми, а и за да спестя средства, аз отказах. Абдулах Сет ме предупреди. "Вижте какво", каза той, "това не е Индия. Слава Богу, имаме достатъчно и можем да си го позволим, моля Ви, не се притеснявайте, когато имате нужда от нещо".
Към девет часа вечерта влакът пристигна в Маритцбург, столицата на Натал. По това време обикновено се оправяха леглата. Служител на железницата влезна в купето и ме попита, дали бих искал легло. Аз му благодарих и той си тръгна. След това в купето влезна мъж, който ме изгледа от глава до пети. Той вида, че съм "цветен" - това го обезпокои. Той веднага излезна и пристигна след малко с двама служители. В първия момент никой не каза нищо, след това към мен се приближи трети служител и ми каза: "Елате с мен, Вие ще пътувате в багажното отделение". "Но аз имам билет за първа класа", отвърнах аз. "Това няма значение. Казвам Ви, трябва да пътувате в багажното." "В Дурбан аз седнах на това място и настоявам да остана тук." "Не, не можете", каза служителят, "Трябва да излезнете оттук, или ще извикам охраната, за да Ви изхвърлят."
"Да, направете го", отвърнах. "Отказвам доброволно да стана."
Дойде човек от охраната. Той ме хвана под ръка и ме изхвърли.



Завръщане в Индия

През 1896г. той се завръща в Индия. Публикува статии за ситуацията на индийците в Южна Африка, които намират международен отзвук. Отправя и критика към "данък "Три фунта", който обвързва индийските договорни работници към техния работодател. Пътува през родината си и се среща с политическите водачи на Индия. Важен приятел и съмишленик той намира в лицето на Gokhale, член на INC. След като в края на годината е помолен да се върне в Южна Африка, той веднага отпътува заедно със семейството си.



Обратно в Южна Африка

Статиите, които Ганди пише за индийците в Южна Африка, там се разбират като подстрекаване, настройване на народните маси. Изпитва се страх от революция и безпокойства в обществото, които могат да бъдат причинени от индийците. След като Ганди пристига в Натал заедно с много индийски спътници на борда на един параход, той е задържан. Съобщава се, че на борда върлува чума и парахода е 23 дни под карантина. След като накрая Ганди може да напусне парахода, той е нападнат от шайка бели и е бит до неузнаваемост. Благодарение на намесата на шефа на полицията и съпругата му, Ганди е спасен. Ганди се отказва от иск за преследване на извършителите на това деяние. За първи път той прилага принципа си, да не мрази никого и да понася болка.

Той започва работа като адвокат и продължава да се бори за правата на индийците. Извън съда той продължава да се застъпва за тях. Дава глас на индийците в Южна Африка чрез списанието Indien Opinion през 1904г. и основава Phoenixfarm в Натал, по-късно Tolstoifarm в Трансваал. Службата му в името на народа и сънародниците му, също се превръщат в съществена част от неговите принципи. След като сред индийските работници се разпространява бубонната чума, той помага с голяма жертвоготовност.

По време на войната на бурите през 1899г. и въстанието - Zulu от 1906г. той довежда индийците дотам, да заемат страната на британците във войната. Индийци са допуснати само в санитарната част. Ганди разбира това като граждански дълг. Самият той също участва в санитарната дейност. Тези, които изискват правата си, трябва да осъществят и задълженията си. По този начин Ганди се надява на благоразположението на британците и подобряването на правата на индийците в Южна Африка.



Изгаряне на адресни карти, борба срещу данъка "три фунта" и признаване на индийските бракове

Тази надежда е измамна. Още през 1907г. се приема регистрационен закон. Всички индийци трябва да се регистрират чрез отпечатъци на пръстите си, на това основание те получават адресна карта и номер. Тези адресни карти е трябвало постоянно да бъдат носени. Без адресна карта не е било разрешено пътуване към Трансилвания, където има отделно, управлявано от бурите правителство.

Ганди не се регистрира. Повечето индийци следват примера му. Осъден е на два месеца затвор. Ганди се обръща към General Smuts и изисква, закона да не бъде приеман. Ако това се осъществи, всички индийци биха се регистрирали доброволно. Като пример за другите, Ганди се регистрира, въпреки, че неговите сънародници са искали да осуетят това. Болшинството от индийците следва примера му и в това отношение. Закона се приема без всичко това да се има предвид. Тази стъпка предизвиква първата голяма Satyagraha-кампания, по време на която са изгорени над 2000 адресни карти.

General Smuts не се придържа и към споразумението с Gokhale, според което е трябвало да бъде премахнат данъка "Три фунта" за работниците на договор.

След като през 1913г. всички не-християнски брачни съюзи, сключени без служител от гражданското отделение в Южна Африка са обявени за невалидни, ситуацията за индийците се изостря. Всички индийски бракове са непризнати. За индийците това означава голямо накърняване на честта, тъй като съпругите са със статут само на любовници. Освен това децата нямат право на наследство. По тези причини жените и работниците на договор се присъединяват към Ганди. Миньорите стачкуват. Ганди подновява друга Satyagraha-кампания. Съмишлениците му от Tolstoifarm, между които и Кастурбай, е трябвало без документи да преминат границата между Натал и Трансилвания и да се оставят да бъдат арестувани. Както е било предвидено, нарушителите на закона са били арестувани и осъдени на принудителен труд. Поради лошите условия за някои от тях това арестуване е означавало смърт. Скоро затворите се пренаселват. От стачкуващите миньори и техните семейства, Ганди образува "армия на мира" в Newcastle в Натал. Той оведомява правителството, че възнамерява да премине границата заедно с тази "армия на мира". Цел на похода е била Tolstoifarm в Трансилвания. По време на тяхното придвижване, Ганди и най-приближените му съучастници, са задържани. Походът обаче не е спрян напълно. Стига се до масови арести. Затворите са претъпкани, разходите по задържането са изключително високи, а преустановената дейност на миньорите предизвиква загуби на печалба.

Постепенно към стачката се присъединяват и работници от други райони. От Индия се получава духовна и финансова подкрепа. Британците и бурите отвръщат с насилие. Първоначално се свиква следствена комисия, която трябва да решава отделните случаи. Положението на индийците не се променя. Ганди цели стачката да се разпространи и сред други части на индийското население, но се отказва от това, когато правителството изпада в затруднение и железниците стачкуват. Чрез разпространилата се стачка Ганди вижда възможност за причиняването на много повече проблеми и трудности за правителството. Но това съвсем не е неговата цел. На противника си той не иска да причини вреда, това, което цели той, е борбата за собствените права.

След престой във Великобритания, по време на който Ганди призовава индийците там да участват на страната на бурите по време на Втората Световна война, през 1914г. той се завръща в родината си.



Завръщането на Ганди в Индия

През 1914 Ганди се завръща в Индия. Придружават го семейството му и обитателите на фермите. За да продължава да се води живота на общността от фермите, той създава с последователите си Ashram. В тази общност Ганди приема и хора, които не принадлежат към никоя каста.

Междувременно Ганди се е превърнал в знаменитост в Индия. Сред хората той е наричан Махатма - "голяма душа". Страната, в която той се завръща, е превзета от британците. Сред народа не съществува единство между индуси и мюсулмани. Различните социални слоеве също имат малко допирни точки. Страната и хората са експлоатирани от британците.



Champaran - индиго-селяни

Първите му акции в Индия отвеждат Ганди през 1917г. към Champaran в подножието на Хималаите. Селяните там се обръщат за помощ към него. Наемателите на земята са задължени от системата Tinkathia, да засаждат три от двайсетте части от земята си с Индиго за собствениците на земята. Не са притежавали правото, сами да решават, как ще обработват наетата от тях земя. Ганди е трябвало да види при какви мъчителни условия селяните са засаждали и обработвали индиго. Еднодневното посещение прераства в месеци. Ганди провежда разследване, в резултат на което наемателите на земята получават част от платената рента обратно и системата е отменена. Успехите му придобиват дълбочина. Той се застъпва за образователните мерки и подобрява медицинското обслужване на селяниите, най-важните фактори за подобряване на тяхното положение. Както и в Южна Африка възникват пречки в работата на Ганди. Но дори затвор не е в състояние да го изплаши. Когато той съзнателно нарушава даден закон, той се признава за виновен, по смисъла на закона, и приема наказанието си. С това британците имат големи проблеми. Ако Ганди би прибягвал до насилствени методи, или би избягал, те биха били имали основание да станат по-твърди спрямо него. По този начин международната общественост е на страната на Ганди и британците са принудени да се отнасят по-меко към него.


Общата стачка

Отношението към индийците, които се приемат като политически ангажирани, скоро се променя. В рамките на реформите - Montford през 1918г. на индийците в провинциите е предоставена възможност за участие в правителството. Пълното налагане на това право се проточва. Появяват се безпокойства сред населението. Британците изпитват страх, че вече не са в състояние да властват над три милиона индийци. След безпокойствата в Бенгал се обсъждат законите-Rowlett, наречени така по името на техния създател съдията Rowlett. Те предвиждат въвеждането на военното право. Според тези закони е разрешено задържането на заподозрени без предварителен процес. На основание на тези закони индийците изцяло са изложени на произвола на британците. През 1919г. по време на Satyagraha-кампания Ганди застава срещу тези закони.

По време на едно мирно събрание на 2000 индийци на площад в Амритсар на 13 април 1919г. британската армия завзема единствения изход и безразборно започва да стреля срещу тълпата. Убити са 400 души, много от участниците са тежко ранени. Генералът, който води военните, заявява по време на последвалото разследване на масовото убийство, че е искал да убие всички хора на площада. На него му е внушено, че трябва да изпълни дълга си, което и прави. Не последва по-голямо наказание. Цяла Индия е разтърсена от кървавите убийства при Амритсар.

Въпреки това законите се приемат. Девизът гласи Non-Cooperation с британците. Ганди предвижда обща стачка, която се състои в отделни градове, например в Делхи на 6 април 1919г. за 24 часа. До арестуването на Ганди през 1922г. се провеждат различни кампании. Ганди обмисля отказа от данъчните плащания, което не успява да осъществи поради настъпилите безпокойства. Насилието не идва само от страна на британците. От страна на индийците също се стига до актове на насилие. Ганди веднага стопира всички акции. Той осъзнава, че индийският народ все още не е достатъчно зрял за ненасилствената съпротива, за Satyagraha.



За Satyagraha Ганди пише в автобиографията си:

Преди да можем да предизвикаме мирно неподчинение, трябва да сме приели държавните закони и да сме оказали почтено подчинение. В повечето случаи спазваме тези закони от страх от наказание; ...Един Satyagrahi се подчинява на законите на обществото по силата на собствените си убеждения и защото това той приема за свой свещен дълг. Само когато човек първоначално се е подчинявал на законите на обществото в този смисъл, той е в състояние да отсъди, кои предписания са добри и справедливи, и кои несправедливи и лоши. Само тогава той има правото да окаже мирна съпротива срещу определени закони, и при това в точно определени граници.

Народът застава срещу всичко британско и не се застъпва за постигането на определени справедливи цели. Не се прави разлика между добри и лоши закони. Безпокойствата Ганди вижда като голяма колкото Хималаите грешка от негова страна. Постът е израз на неговото разкаяние. След освобождаването му от затвора през 1924г. той вижда като най-важна задача възпитанието на народа. В продължение на шест години той пътува през страната, с прекъсване от една година, по време на която написва автобиографията си "Моите експерименти с истината".



Кампания - "чекрък"

Възпитанието на народа е тясно свързано с освобождаването му от бедността. По време на пътуванията му през страната Ганди призовава за това, в домовете да се използва чекрък и платовете да се изработват в къщи. Английските платове е трябвало да бъдат бойкотирани. Самият Ганди се превръща в жив пример за това. Той, който на младини е носел дрехите на британците, носи като единствена дреха само Dhoti. Всяка свободна минута прекарва на чекръка, въпреки, че жена му твърди, че има две леви ръце и не е сръчен.


Кампанията - "чекрък" е насочена срещу вноса на английски платове, но създава за по-бедните индийци възможност за изкарване на прехраната. При посещенията си във Великобритания, Ганди се среща с работници от английските текстилни фабрики. Въпреки, че те носят част от последствията от кампанията, те показват разбиране относно положението на индийците и тяхната акция. Ганди превръща чекръка в символ на индийската независимост. По време на кампанията той успява да поведе индийския народ по мирния път на съпротивата. И днес на индийският национален флаг е извезан чекрък.



"Соленият поход"

Междувременно INC продължава да се застъпва за самоуправлението на индийците. Ганди обмисля нова Satyagraha-кампания. За голямо учудване на британското правителствоо, което очаква кампания с цел постигане на независимостта, Ганди обявява кампания срещу една дреболия: данъка върху солта. На индийската сол се поставя данък. Първоначално този данък е въведен, защото корабите, които транспортират подправки, чай и други стоки от Индия към Великобритания, не се връщали празни в Индия, а са били товарени с английска сол. За да се продава тази сол, индийската сол е обложена с данъци. Въпреки, че по времето на обявяването на соления поход почти не се е внасяла английска сол, данъкът не е бил отменен. Той е рентабилен и доходоносен. За индийците този данък е фатален. Ганди се опитва да обясни на правителството, колко много страдания предизвиква данъка на индийския народ. Един работник е трябвало да работи в продължение на три дни, само за да е в състояние да изработи този данък. Отстъпка под формата на отмяна на този данък е била възможна за британците, без това да означава загуба на позициите. И финансовите загуби биха били покрити. Ганди пише на правителството и обявява акция, в случай, че данъка върху солта не бъде отменен. Реакцията на правителството е отрицателна.

На 11 март, 1930г., в Ахмедабад Ганди слага началото на своя "солен поход". Придружаван от своите приятели и ученици и под наблюдението на международната преса, той изминава за 24 дни 385км. По пътя му той е приветстван от масите. На 15 април, 1930г. той постига целта си, град Данди на брега на Арабско море. На следващия ден той се изкъпва в морето, преди да обясни на масата съществената цел на тази акция. Той взема в ръцете си от солта, която се е отделила на плажа, и обяснява, че по този начин безплатно може да се добива сол. В следващите дни бързо се развива нелегална търговия със сол на плажа. Английската сол е бойкотирана. Бойкота бързо се разпространява и по отношение на други стоки. Ганди и много от привържениците му са арестувани. Но движението не е спряно. На 29 май, 1930г. е образувана жива верига от привърженици на Satyagrahis до солницата Dharasana, с цел завземането й по мирен начин. Акцията е охранявана от полицаи. Групата се подрежда в редици от по няколко мъже. Първата редица пристъпва бавно срещу охраняващите. Полицаите са объркани и не знаят, как да се държат с мирните протестиращи, удрят ги с пръчки, на което Satyagrahis не отвръщат. Мъжете са тежко ранени. Някои дори са убити. Жените ги издърпват на страна и се грижат за раните им. След тях идва следващата редица мъже. Сцената се повтаря - редица след редица. Наблюдателите от международната преса са шокирани и възмутени от поведението на полицаите, които се бият с невъоръжени хора. В целия свят се говори за това, и то се осъжда навсякъде. Международният натиск е толкова силен, че Ганди е освободен от затвора през 1931г. От март същата година е разрешена продажбата на индийска сол.


Няколко пъти той пътува във Великобритания. От страна на населението той се радва на признание и уважение. Превръща се в популярна личност и се среща с други известни хора, като например с Чаплин. В разговорите с политици, заради които той всъщност е във Великобритания, се показва една друга страна на нещата. Не се преминава и крачка напред към независимостта на Индия. Отново в Индия той се застъпва за тези, които не принадлежат към касти, или които той нарича "божии деца - Harijan". Основава ново списание, което нарича Harijan. С тази акция, която е приветствана от много индуси, Ганди си създава врагове сред ортодоксалните индуси. Многократно той е арестуван и освобождаван.



Независимостта на Индия и смъртта на Ганди

Когато избухва Втората Световна война, през 1939г. Ганди официално се обявява срещу войната. Докато в Южна Африка той се застъпва за подкрепата на британците през Първата Световна война, сега той призовава към бойкот. Индийците не трябва да подкрепят британците в тази война. "Quit India" - Оставете Индия - това гласи девиза през 1942г. В тази акция индийците отказват подкрепата си по време на войната, ако не се признае независимостта им. Ганди отново е задържан по време на тази кампания. Изолиран е от другите Satyagrahis и е затворен в затвора Aga-Kahn-Palast. По време на престоя му там, умира Кастурбай.

Тъй като през 1942г. почти са стигнали до завладяването на Индия, британците се нуждаят от подкрепата на индийците и са готови на отстъпки. Независимостта на Индия все още не се обмисля сериозно от британският премиер-министър Чърчил. Ганди е освободен от затвора през 1944г. Едва след войната и под новото британско лейбъристко правителство, през 1947г. Индия постига независимостта си, въпреки, че това е под формата на две разделени държави: мюсулмански Пакистан и индуистка Индия. Въпреки, че с всички сили Ганди се застъпва за това, той не успява да убеди нито мюсулмани и индуси, нито британци, в признаването на причините за основаването на една обща държава. В новите държави започват религиозни пътешествия на отделни групи. Не могат да бъдат избегнати и насилствени противоречия. Ганди се опитва да възстанови мира. През 1947-48г. той е в Калкута и в други градове и се опитва да изглади споровете. Мирът изглежда невъзможен. Той отново взема решение да пости до смърт. Здравето на Ганди е сериозно застрашено. И двете религиозни групи не са можели да понесат отговорността за смъртта на Ганди и сключват мир за кратко време. По този начин той предизвиква омразата на фанатични привърженици на двете религии.

На 30 януари 1948г. Ганди е убит от фанатичен индуист. Последните му слова са отправени към Бога.



източник: http://www.dadalos-iizdvv.org/Vorbilder/gandhi/gandhi.htm


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
A_D_P_10
коментар 29 Mar 2009, 15:32
Коментар #8


Juventus star
*****

Група: Ветерани
Коментари: 3 516
Регистриран: 23-April 06
Град: Варна
Потребител No.: 109



Алберт Айнщайн:
На бъдещите поколения ще бъде трудно да повярват, че някога такъв човек, от плът и кръв, е ходил по земята .

Вернер Хайзенберг:

Начинът на мислене на Ганди може да отведе директно до политическите структури на бъдещето, в които една нация може би е по-добре защитена, когато не притежава атомни оръжия, отколкото ако притежава такива, структури, в които тя по-ефективно преследва собствените си интереси, когато се съобразява с интересите на другите нации, отколкото когато ги игнорира. Това е своеобразният пример, който Ганди ни оставя, който показва, че най-постоянният личен ангажимент, заедно с пълното отричане на насилието, могат да доведат до най-големият политически успех. Всички сме му задължени за този пример .


А аз просто ще кажа : Докато има такива хора , ще има и СМИСЪЛ !


--------------------
42
Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 21 Apr 2009, 04:03
Коментар #9


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Франклин Рузвелт




Франклин Делано Рузвелт, 4 пъти положил клетва като президент, дори само поради тази причина събужда интерес у нас. Роден 30 Януари 1882г. със златна лъжичка в устата. Още при първите му крачки в големия свят майката и бащата неуморно уверявали сина си, че принадлежи към избрания кръг, към елита на американското Общество. Баща му Джеймс бил ексцентричен човек, който не се интересувал от крайния резултат парите, а от процеса на тяхното натрупване. Майка му била дама от висшето общество. Но дядо му Уоран Делано натрупал свойте милиони от търговия с опиум.
Желанието на родителите на Франклин било той да бъде възпитан като джентълмен, затова с образованието му до 14 годишна възраст се занимавали говернантки. И както той сам обичал да казва, че докарал първата си учителка до лудницата, а втората принудил спешно да се омъжи. Но въпреки всичко той научил перфектно немски и френски . Основното познаване на двата езика отличавало Рузвелт от американските политици. Ученическите му години не се отличавали с нищо особено. След това постъпва в Харвардския университет , където се отдава на бурен живот.
След смъртта на баща му, майка му става негов опекун. В знак на протест и в желанието си да се измъкне от влиянието на майка си, той решава да се ожени за Елеонора Рузвелт , която е негова пета братовчедка.През есента на 1903 г. Франклин съобщава на майка си за своето решение.
На 17 март 1905г. той се жени за Елеонора Рузвелт. Тя получава като зестра 100 хиляди долара.
Рузвелт напуска Харвард и постъпва в Юридическото училище към Колумбииския университет в Ню Йорк. 1907 г. Ф.Рузвелт завършва юридическото училище, но не получил диплома . Просто решил да не се явява на изпитите.
Като политик в началото на кариерата си се намирал под влиянието на чичо си Теодор Рузвелт – президент по това време.
Франклин започва да се изкачва по политическата стълбичка . През 1911г. в живота му се появява Луи Хол, който най-сътне намерил великият човек за когото си струвало да живее и работи.
През 1913г. Ф.Д.Р. заема поста зам.морски министър. Започнал борба за по-голям флот. Смятал че националната отбрана трябва да обхване цялото западно полукълбо. Да включва : Филипините, Панамския канал, Аляска и морската база Гуантанамо.
Всъщност Рузвелт изразявал интересите на магнатите на стомана и на коробостроителната промишленост.
1 август 1914г. денят на началото на войната в Европа. Рузвелт пътува за Вашингтон и във влака научава за гигантският пожар в Европа. Захванал се да изработи планове за предстоящите задачи на флота и започва своята кампания за сената. Внесъл предложение за създаването на съвет за национално отбрана. Да се въведе всеобща военна повинност. На 7 май 1915г. германска подводница потопила Лузитания. Инцидентът укрепил позициите на Рузвелт . Тои засрамил американците като им казал,че за дъвка те харчели годишно повече пари отколкото за армията .
Войната в Европа не променила календара на американската политика.
През 1916г. се провели президентските избори. В една от своите речи Рузвелт използувал извадки от ръкописа на меморандума на Монро. Написан през 1814г. в него се обеснявало необходимоста от участие на САЩ в Европейските воини. Той не можел да изрази по друг начин своите възгледи. Покраи преките си зъдължения като зам.морски министър той насочил интересите на правителството към защита на отвъдморските си владения. Като особено внимание се обръщало към Карибско море предверие към Панамския канал. Засилила се защитата на Гуантанамо в Куба като САЩ купуват от Холандия островите които получили новото си име Вирджински.
През лятото на 1915 г.американската морска пехота извършва десант в Хаити. Макар че президентът и правителството се запазили формално били сведени до равнище на протекторат на САЩ. На 1 февруари 1917г. Германия обявила неограничена подводна война . Търсеният повод за влизане на САЩ във войната е на лице. Рузвелт иска разрешение от президента да върне флота от Гуантанамо в доковете на Ню Йорк за да го подготви за участие във войната . Президента не дал това позволение. Но до 3 февруари 1917г. когато САЩ скъсват депломатически отношения с Германия той подготвя американския флот на своя отговорност.
На 11 ноември 1918 г. завършва първата световна война . Рузвелт не изпуснал световният спектакъл Парижката мирна конференция. Той бил само страничен наблюдател. Проницателният Ф.Д.Р. разбрал какво плаши до смърт миротворците в Париж- революционият подем на масите в целият свят Октомврийската революция.
През 1920г. той напуска поста си зам.морски министър и отново се кандидатира за сената . Но отново не печели. Насочва своята дейност на Уолстрийт . В началото на август 1921г. по време на една от почивките си в Кампобело . Франклин Д. Рузвелт се разболява от детски паралич- полиомиелит.
Луи Хол си мислел дали болеста на Рузвелт няма да се отрази на политическата му кариера. Но успели да прикрият всичко много добре и да подържат политическата му кореспонденция сякаш нищо не е станало. В печата било пусната съобщение че лек паралич е обездвижил краката му до коленете. В същото време лекарите се опасявали ,че Рузвелт няма да може дори да седи. Рузвелт много скоро осъзнал че го е поразила тежка болест.
През 1922г.поставили на краката му от бедрата до стъпалата стоманени ортопедични прибори като всеки от тях тежал около 2,5 кг. Със тях подпираики се на патерици той отново бил подвижен.
През 1926г. Демократическата партия предлага да издигне кандидатурата му за сената. Рузвелт прибегнал към изпитан аргумент- здравето му не позволявало.
През лятото на 1928г. той заявил че участието му в кампанията за губернаторският пост ще намали личните му доходи. Тук се намесва Ръскъп – един от най-богатите хора в САЩ и Дюпон ръководител на концерна Дженерал мотърс.
Така Рузвелт получил необходимите му 250 хил.долара за кампанията му за поста Губернатор на имперският щат. – Ню Йорк.
Изборите се провели на 6 ноември 1928г. Преди това Рузвелт обекулил щата и блеснал като отличен оратор. При всяка една от речите си той молил слушателите си да обърнат внимание на вида му . Не искал да го смятат за инвалид.
В хотел Балтимор Франклин следял хода на изборите. Станало ясно че демократите губят в цялата страна. ФДР познавал политическият живот и му станало ясно ,че на някои места бавят резултатите за да поправят собствения си избор.
Той се свързал със шерифите на окръзите и им казал ,че ако не изпратят даните ще изпрати националната гвардия и юристи да проверят дали се извършват правилно изборите.
Така Рузвелт бил избран за губернатор на имперския щат.
Това бил транплина към поста президент на САЩ.
В губернаторският дворец се настанил нов стопанин. Рузвел не оставил и капка съмнение у своите сътрудници ,че той единствен ще взема деловите решения. Той трябвало да се покаже от най-добрата си страна и да направи вношително впечатление на Нюйоркчани.
Техният вот бил пропуска за Белият дом. В една от първите си речи Рузвелт обърнал внимание че икономиката на САЩ се намира пред крах. Но това бил глас в пустиня. Но дори и той както и другите били заварени неподготвени когато през 1929-1930г. се разразила кризата. Никои далеч не можел да предвиди размаха на катастрофата. По това време в САЩ нямало социално подпомагане. При мащабите на масовата безработица и фалити управляващите се оказали безсилни. А хората били оставени сами на себе си . Но все още Рузвелт бил склонен да разглежда нещастието като сезонно колебание.
Той започнал да подготвя втория си мандат като имперски губернатор. Като се нахвърлил публично върху недостатъците на американската икономическа система. Изказванията му отразявали настроенията на масите. През 1930г. той бил преизбран с мнозинство. Кризата се разпространила и през 1931г. Рузвелт оповестил посланието за нова социална философия на държавата. Той създал организация TERA като отпуснал за нея 20 милиона долара от бюджета на щата.
10 % от населението на щата получавало помощ от нея. Това ги спасявало от гладна смърт. Помоща била мизерна по 23 долара на семейство месечно но в другите щатове отделяли по 2-3 долара месечно. Оглошителната реклама която се постарал да си направи Рузвелт властно действала върху умовете на Америка. Така сякаш от само себе си през 1931г. в цялата страна се разгърнала кампания за избора на Рузвелт за президент. В действителност зад кулисите Рузвелт здраво държал в ръцете си лостовете на доброволната кампания.
Много от представителите на едрия бизнес щедро финансирали тази доброволна кампания. На 22 януари 1932г. Рузвелт официални издигнал своята кандидатура за президент.
Желанието на хората да се отърсят от тежката икотомическа криза отворило вратите на Рузвелт към Белия дом . На изборите на 8 ноември 1932г. той е избран за президен като проповядвал идеите на Новия курс.
Благодарение на този лозунг той спечелил четири мандата.
През 1936г. на политическата сцена се появил нов играч. – Хитлер . Германия изведнъж се превърнала в силна страна която проявила интерес към колониите. Това бил силен удар върху външната политика провеждана от Рузвелт и правителството на САЩ. Първият акт на Конгреса било решението за неутралитет по отношение на гражданската война в Испания. Рузвелт спрял експорта на военно снаражение за тази страна През същата 1937г. Япония нападнала Китай, 90 % от въоръжението на японците било внос от САЩ. Всичко това се разглеждало като прелюдия на война срещу СССР. По този начин американците защитавали интересите си в Далечния изток и Тихия океан. През март 1938г. Германия завладява Австрия. На 27 септември 1938г. Рузвелт се обърнал с послание до Мусолини, като му предложил да реализира среща между Германия,Англия, Италия и Франция . Там на 29-30 септември 1938г била решена съдбата на Чехословакия в замяна на апетитите на Германия за колонии в Тихия океан, Централна и Южна америка – Аржентина и Бразилия.
Въпреки закона за неутралитет воените разходи на САЩ били увеличени до 349 милиона долара. Другият начин да се отклони вниманието на Хитлер от колониите бил да накарат СССР да започнат военни действия с Германия. Това се случило в началото на пролетта на 1939г. когато се провеждат Англо- Френски – Съветски преговори.
Затколисните маневри били да накарат СССР да извадят кестените от огъня в интерес на запада. Но каква била тяхната изненада когато на 23 август 1939г.бил подписан пакт за ненападение мужду Германия и СССР. Следващата жертва която била предложена на германците за да се запазят Англия и Франция била Полша.
Но тука вече САЩ поставят ултиматум пред Англия и Франция да обявят война на Германия, само тогава те биха могли да разчитат на помощ от САЩ. Тогава бил приет много интересен закон в сената , който бил наречен “ плащаи- караи”. На американските кораби се забранява да плават в зоните на военни действия в Европа.Англия и Франция били принудени да създадат закупна коминия за набавяне на оръжие. В обкръжението на Чърчил много сериозно се отнасяли към възможноста на Германия да създаде атомно оръжие. Англичаните не разполагали с ресурси за създаването на свое такова. Били принудени да се обърнат за помощ от САЩ. Рузвелт изслушал наскоро избягалият от фашизма Айнщайн и Ферми.
На 11 октомври 1939г. било поставено началото на проекта Манхатън за създаване на атомно оръжие . С настъпване на пролетта на 1940г. събитията в Европа се зъвъртяли с главозамайваща бързина.
На 14 юни 1940г. Франция е нападната, Англия остава сама. Чърчил се опитал да накара Рузвелт да престъпи към по-активни действия. На границата 39-40година Рузвелт бил на път да се откаже от борбата за трети мандат за президент. Но бил отново предложен за поста . Новите идеи били за увеличаване на отбранителната мощ на САЩ. През лятото на 1940 г. било решено към месец януари 1942г САЩ да разполага със армия от 2 милиона души. Съответно това създало много нови работни места и Рузвелт бил отново избран за президент. Той бил на 58 години.
През 1941г. войната изглеждала почти неизбежна . Според Чърчил това било въпрос на живот и смърт за Англия, а според Рузвелт само важен епизод от втората световна война. Във войната все още не участвали три велики държави САЩ, Япония и СССР. Рузвелт учаквал с нетърпение да започне войната между Германия и СССР. На 24 юни той съобщил че САЩ ще укажат помощ на СССР обаче преоритет при получаването и ще има Англия.
Октомври 1941г.станало ясно че Япония била пред прага на война . Но срещу кого? Посланието на Рузвелт до император Хирохито били да насочи интересите на Япония към СССР. На 6 декември 1941г. станало ясно че Япония ще нападне САЩ. На 7 декември 1941г. бил нападнат Пърл Харбър . В речта си по радиото на 9 декември Рузвелт съобщил на американския народ че е обявена воина.
Войната била все още делече от бреговете на САЩ. В политиката на Рузвелт ясно се очертали неговите идеи да накара СССР да поеме по-голямата тежест на войната. На всички било ясно че воината ще се реши на територията на Европа. СССР остро поставил въпроса кога и каква помощ ще могат да получат от западните съюзници. Най-вече се настоявало за втория фронт, които значително щяло да облекчи положението на источния фронт.Рузвелт и Чърчил на няколко пъти спирали помоща от техника за съветската армия. Но победата при Волга ги поставила пред необходимоста да дадат някакво обяснение на своя съюзник. Те решили да се проведе среща със Сталин но той не отишъл.
В началото на 1943г. Рузвелт и Чърчил се срещнали в Казабланка , като обсъждали как да се съчетае отказа от откриване на втори фронт обещан за 1943г. със думите за най-скорошно поражение на фашизма. Рузвелт намерил решение за безусловна капикулация на Германия, Италия и Япония едновременно. През май 1943г.отново се състояло съвещание между Рузвелт и Чърчил. Сега те се споразумели че втория фронт може да започне военни действия във Франция най-рано през май 1944г. Но как да съобщят това в Москва. През август 1943г. станало ясно че Германия губи войната след боевете при Курск. На съвещанието в Квебек между Рузвелт и Чърчил се взело решение че войските на обединените нации трябва да бъдат в Берлин не по-късно от руснаците . По това време Италия била пред капитулация. Пред запалахата СССР да направи атомно оръжие преди Англия и САЩ , на 19 август 1943г те скрючват тайно споразумение да използват атомно оръжие само срещу трети страни и само при взаимно съгласие. На 13 ноември 1943г била свикана Техеранската конференция на нея най-накрая се появил и Сталин. Стигнали до съгласие да се извърши десант във северозапъдна Франция през маи-юни 1944г. Към края 1943г. наи сетне ВВС на САЩ започнали бомбардировки над Германия. В същото време се извършил и десанта в Италия , тя веднага капитулирала. Пред заплахата от нарастващата мощ на съветската армия и създаването на други социалистически държави на 6 юни 1944г. се извършил така дългоучакваният десант в Нормандия.
Рузвелт го квалифицирал като кръстоносен поход срещу комунизма.
През 1944г. здравето на ФДР се влошило. Започнала кампанията за президентските избори. Рузвелт се оттеглил и започнал преговори с могъщите хора на САЩ. Трябвало в обкръжението му да влязат нови лица. Той се отказал от пропагандирането на новия курс след войната . Затова предложил да се смени вицепрезидента Уолас и предложил на негово място Хари Труман. Всички били съгласни че той няма да доживее до края на четвъртия си мандат. И вицепрезидента ще стане неизбежно президент. Основния лозунг на Рузвелт бил Икономическия закон за правата. Победата на изборите през ноември не била вношителна но все пак той победил. На фронта назрява необходимоста от нова конференция на силите. Този път тя се провела в Ялта. Като най-важна задача Рузвелт си поставил подкрепата на СССР за водене на война с Япония, след завършване на войната в Европа. На 4-11 февруари1945г се състояла Ялтенската конференция. Там било взето решение да се включи СССР като учредител в Организацията на обединените нации. Стигнало се до съгласие съветите да окопират цяла Источна и Югоисточна европа както и по голямата част от раиха . Нищо друго не можер да направи Рузвелт тъй като червената армия победоносно настъпвала . Това била една от последните политически битки на Франклик Д.Рузвелт . След неговата смърт никои не искал да изпълни точно решенията на Ялтенската конференция .
На 12 април 1945г Рузвелт внезапно умира докато е на почивка в Уорм Спрингс.


http://history.budnini.com/ruzvelt.php


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 04 Jun 2009, 23:28
Коментар #10


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Нелсън Мандела – спасителят на човечеството




Нелсън Ролихлахла Мандела е южноафрикански политик от народността кхоса, водач на Африканския национален конгрес. Нелсън Мандела е символ на борбата срещу системата на апартейд в Южна Африка. Апартейд е политиката и правната система, въведена и поддържана от правителствата на бялото малцинство в Южноафриканската република от 1948 до 1990. В някои отношения апартейдът е продължение на сегрегационистките закони, въведени от по-ранни правителства. Национална партия се обявява за продължаване на политиката на сегрегация и нейното разширяване във всички сфери на обществения и икономически живот. След победата си в изборите през 1948 Националната партия въвежда системата на апартейд, която остава в сила до премахването ѝ от президента Фредерик де Клерк през 1990. Ограниченията на апартейда са наложени не само като обществена практика, но и като законови норми. Някои от тях са:

* Не-белите са изключени от държавното управление и могат да гласуват само в избори за сегрегирани органи.

* Хората от дадена раса не могат да се занимават в делова дейност или да упражняват свободни професии в райони, предвидени за друга раса; на практика всички значими центрове и търговски райони са обявени за райони за бели.

* Хората от дадена раса не могат да пътуват в райони, предвидени за друга раса, освен със специален пропуск.

* Хората от различни раси трябва да използват различни превозни следства.

Нелсън Мандела започва да се занимава с политическа дейност през 1944 г., когато става член на Младежката лига на Африканския национален конгрес. През 1952 г. оглавява кампанията за неподчинение на расистките закони. Година по-късно е избран за президент на Африканския национален конгрес в провинция Трансваал.

През 1955 г. участва в конгреса на народите от Южна Африка. През 1956 г. попада в списъка на 156-те човека, обвинени в държавна измяна и арестувани от властите в Южноафриканската република (ЮАР). От 1960 г. е в нелегалност, а от 1961 г. ръководи военната организация на АНК. През 1962 г. отново е арестуван и е осъден на 7 години затвор. През 1964 г. получава доживотна присъда.

Нелсън Мандела прекарва 18 години в затвора на о. Робън (1964-1982 г.), през 1982 г. е преместен в затвора в Кейптаун, където остава 6 години, след което е хоспитализиран заради туберкулоза. В продължение на дълги години по света се води кампания за неговото освобождаване. През 1985 г. той отхвърля предложението на президента Питер Бота да бъде освободен, но да се откаже от каузата си.

Освободен е на 11 февруари 1990 г., след като в системата на апартейд започва криза. Избран е за председател на Изпълнителния комитет на АНК през 1991 г. и за негов президент от юли 1991 г. През септември същата година Нелсън Мандела подписва национално споразумение за мир от името на Африканския национален конгрес, уточнява процедурите за спиране на политическо насилие. На 3 февруари 1992 г. в Париж, заедно с президента на ЮАР Фредерик де Клерк получава награда на ЮНЕСКО за мир “Хофу-Боани”. През 1993 г. отново с Де Клерк получава Нобелова награда за мир. През 1994 г. е избран за президент на ЮАР в първите общонационални избори с участието и на чернокожото население. През 1996 г. под негово ръководство е разработена и приета новата конституция на ЮАР. Президент на страната е до 1999 г.

Цитат от Нелсън Мандела: "Зад решетките те притежаваха моето тяло, моя труд, моето време и моя живот, но аз никога не им позволих да притежават ума и сърцето ми. В деня, когато бях освободен, трябваше да мина за последен път през проверяващия караул. На портала се спрях и погледнах назад към килията, стиснал зъби и юмруци. Болката и омразата, събирани ден след ден в каменните кариери, нахлуха в ума ми - исках да отмъстя. Но това трая само няколко секунди. Погледнах напред към света, в който влизах отново след едно твърде дълго отсъстване, и си казах: „Те са ме притежавали толкова дълго – няма да им позволя да ме притежават отново."

Нелсън Мендела е една от онези личности, които оставят дълбока следа в историята на човечеството, с непрекъснатата се борба за световен мир и хармония. Той не само помага на собствения си народ, но и истински вярва, че доброто в човека е над всичко и може да се справи със всичко. Организатор на благотворителни събития и прояви, този човек иска да покаже на света, че с любов и разбирателство, сплотени и уважаващи се един друг, хората могат да направят земята едно по-добро място за живеене, и че всяка една раса има място под слънцето, а дискриминацията на каквато и да е основа е немислима. Всеки, който истински желае да излекува страданията на човечеството, непременно чувства зад себе си живото присъствие на сърцето на Мандела.

Самото име на личността Мандела гради храм на надеждата в сърцето на изпълненото с отчаяние човечество.


***



8 съвета по лидерство от Нелсън Мандела


Нелсън Мандела стана популярен с активната си борба срещу режима на апартейд в Южна Африка. Прекарал цели 27 години в затвора като политически активист, той се превръща в символ и легенда за своите черни сънародници. След излизането си от затвора продължава борбата си за права на чернокожите, която доведе до премахване на системата на апартейд и дори успява да стане президент на страната си. Носител е и на Нобелова награда за мир.

Въпреки, че падането на апартейда доведе до изселване на огромна част от бялото население е Южна Африка и до драстично понижаване на благосъстоянието на населението, Нелсън Мандела запази авторитета си на влиятелен политически и обществен лидер.

В едно интервю за списание "Time" Мандела разкрива своите 8 съвета по лидерство. Малко противоречиви и трудни за разбиране от първия път, но полезни за всеки, който е поел по пътя на управлението и водачеството.


1. Смелостта не е липса на страх - тя е способността да вдъхновиш другите да го продолеят.
2. Води от фронотовата линия, но никога не изоставяй базата си.
3. Води от базата си, но накарай хората си да повярват, че са на фронта.
4. Опознай добре врага си и знай кой е любимия му спорт.
5. Дръж приятелите си близо, а съперниците си - още по-близо.
6. Външният вид има значение - не забравяй да се усмихваш.
7. Нищо не е само черно или само бяло.
8. Да се оттеглиш е също форма на лидерство.


Последният съвет е изключително ценен. Може би, защото не съм го срещал никъде досега. Един лидер, който твърде дълго стои на власт, в един момент почва да пречи на своите възпитаници да се развиват и да израстват. Да съумееш да отгледаш и възпиташ свои последователи и заместници и да намериш точния момент, в който да се оттеглиш и да повериш отговорността за делото на тях, е едно от най-трудните неща за един лидер. Ако успее да го направи, той ще успее да запази авторитета си и уваженето на своите хора завинаги.



***


цитат:

"Зад решетките те притежаваха моето тяло, моя труд, моето време и моя живот, но аз никога не им позволих да притежават ума и сърцето ми. В деня, когато бях освободен, трябваше да мина за последен път през проверяващия караул. На портала се спрях и погледнах назад към килията, стиснал зъби и юмруци. Болката и омразата, събирани ден след ден в каменните кариери, нахлуха в ума ми - исках да отмъстя. Но това трая само няколко секунди. Погледнах напред към света, в който влизах отново след едно твърде дълго отсъстване, и си казах: „Те са ме притежавали толкова дълго – няма да им позволя да ме притежават отново."


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
hri100
коментар 12 Jul 2009, 11:39
Коментар #11


I LOVE JU
******

Група: Ветерани
Коментари: 8 100
Регистриран: 22-July 06
Град: емниц
Потребител No.: 159
Фен клуб: 677/284



След Ганди, няма как да минем без може би най-видния негов почитател. Още повече, че става въпрос за "Личността на 20 век". Блестящ не само академичен, но и чисто човешки, философски, природен ум. Макар да нямам грам понятие от областта, в която предимно се е подвизавала тази велика личност, изключително много й се възхищавам. По-горе се спомена за ранната смърт на великите личности. Този човек е изключение. Не мога да си представя, че такава тема може да мине без:


Алберт Айнщайн



Роден: 14 март 1879 г. в Улм, Германия
Починал: 18 април 1955 г. в Принстън, Ню Джърси, САЩ
Живял в: Германия, Италия, Швейцария, САЩ
Гражданство: немско (1879–96, 1914–33); швейцарско (1901–55); американско (1940–55)
Народност: eвреин
Професия: физик
Работил: Патентното бюро в Берн; Цюрихския университет; Карловия университет в Прага; Пруската Академия на Науките; Института Казер Вилхелм; Лайденския университет; Института за авангардни изследвания, Принстън;
Алма матер: Цюрихската политехника
Известен с: Общата теория на относителността; Специалната теория на относителността; Брауновото движение; Фотоелектричния ефект; E=mcІ; Статистиката на Бозе-Айнщайн; Парадокса на Айнщайн-Подолски-Розен
По-важни награди: Нобелова награда за физика (1921); Медал Макс Планк (1929)






Сухата статистика и история на Айнщайн можете да намерите в Уикипедията например, или някъде другаде из нета. Затова аз ще постна една доста интересна статия на Людмила Димова, която по прекрасен начин описва животът на великия учен.





АЙНЩАЙН ИЗВЪН ОТНОСИТЕЛНОСТТА


"Хората са като морето, понякога гладки и дружелюбни, друг път буреносни и измамни, но в основни линии само вода.
Айнщайн в писмо от 1933 до сина си Едуард



Една майска нощ преди 100 години в Берн е била най-важната в живота на Алберт Айнщайн.
Точната дата е неизвестна. Не се знаят никакви подробности, пише в списание Geo Юрген Нефе, един от биографите на физика. Няма свидетели, носят се само слухове за онази повратна точка в кариерата на Айнщайн. Запазен е запис от 1922, направен в Киото, в който Айнщайн, вече световноизвестен, разказва за часовете, променили бъдещето – неговото и на човечеството.

Как ли е прекарал нощта? Как е дошло просветлението, какви логически стъпки е извървял? Сигурно пак е пушил много – лула, пури, надраскал е безброй бележки. Съветвал ли се е със съпругата си Милева? Дали тя му е помагала при изчисленията? Или е работил сам, а тя му е оставила храната пред вратата?

През деня Айнщайн се е срещал със свой приятел и колега, както обикновено, са дискутирали научен проблем. Нещо трябва да се е случило по време на този разговор. "Изведнъж разбрах къде е ключът към проблема", разказва Айнщайн 17 години по-късно в Япония.

На сутринта отново се среща с приятеля си и му съобщава голямата новина: "Благодаря ти, реших напълно моя проблем." Една новина, която се превръща в история. Решението се нарича специална теория на относителността. Тя променя завинаги нашите представи за времето и пространството, за енергията и материята. И слага началото на легендата за най-известния учен на всички времена.




Ангелът на Айнщайн

Днес, когато науката се прави от екипи, а не от гении, Айнщайн е най-добрият пример за човек, появил се на точното място и в точното време. Всичко според биографите му го води към целта: уроците от детството и младостта, приятелите и семейството, практическите наблюдения в електротехническата фабрика на баща му и чичо му, заниманията с Евклид на 12-годишна възраст, талантът да гледа с детски очи на света и да не вярва в авторитети, характерът, чувството за хумор и упоритостта, безстрашието и нахалството.

Още в предучилищна възраст Айнщайн преживява нещо, което оставя дълбока следа в съзнанието му – получава от баща си подарък – компас. Детето се чуди как иглата се върти все в една посока, без никой да я докосва. Трябва да има нещо, скрито дълбоко зад нещата. Чичото Якоб му разкрива по-късно основите на математиката. "Алгебрата е изкуство на мързеливото смятане, казвал чичото. Неизвестното наричаме X и го третираме, сякаш е известно, написваш зависимостта и след това определяш това Х." Между 12-та и 16-та си година бъдещият физик се запознал с диференциалното и интегралното смятане, с основополагащи книги – от "Космос" на Александър фон Хумболт през четива по естествознание до "Критика на чистия разум" от Кант.

Но Айнщайн имал и своя ангел, който бдял над него в най-важните му години. През есента на 1897, когато започва да учи в цюрихската "Политехника", той се запознава с Милева Марич от Сърбия – единственото момиче в курса, свободолюбива душа с копнеж по циганския начин на живот. Тя му става равностоен партньор в духовен план и също като него е запалена по физиката. Двамата се влюбили през 1899. През 1986 е открита любовната им кореспонденция, която поставя неразрешения и до днес въпрос: какво участие има Милева в кариерата на своя Алберт? Можел ли той да постигне целта си без нея? Спекулациите тръгват от писмо на Айнщайн от 27 март 1901, в което той се обръща към Милева : "Колко щастлив и горд ще бъда, когато двамата заедно завършим победоносно нашата работа върху теорията на относителността!" На баща си Айнщайн веднъж казал: " Всичко, което съм създал и постигнал, го дължа на Милева… Без нея нямаше да започна моето дело, нито щях да го завърша."

Но биографите са склонни да приемат, че Милева не е участвала в решителния пробив на гения през май 1905. В по-ранната фаза на неговото развитие е играла "малка, но значима роля". Каква е била тази роля – никой не знае с точност.

В началото Милева със сигурност е участвала в търсенията на Айнщайн, макар че той не се отнасял сериозно към приноса є. През пролетта на 1901 ситуацията се променила драматично: тя носела в утробата си дете от Алберт. Оттогава научните пътища на двамата се разделят: през лятото Милева пропада за втори път и вече окончателно на изпитите. Той ги издържа, макар и не блестящо, но не получава място в университет, почти две години се хвърля на случайни професии, работи като частен учител. За да не попречи на професионалното му бъдеще с едно незаконно дете, Милева заминава при родителите си в Сърбия, където ражда Лизерл. Какво се случва с момиченцето, не е ясно. Знае се само, че Айнщайн никога не е видял дъщеря си. Когато в края на 1902 Милева се връща в Швейцария, нейният свят се променя коренно. Професионалните є амбиции рухват, интелектуалното партньорство с приятеля є е приключило. Наистина Айнщайн се жени за нея в началото на 1903, както е обещал, независимо от съпротивата на семейството си. Но мястото є на вдъхновител и съветник в науката е заето от неговите приятели и колеги, повечето мъже.



Първата крачка

"Питам се как така точно аз открих теорията на относителността, вероятно причината е в обстоятелството, че възрастният човек не мисли върху проблема за пространството и времето. Той смята, че всичко, което може да се мисли, вече го е измислил в ранното си детство. Аз обаче се развивах толкова бавно, че започнах да се учудвам на пространството и времето, когато вече бях пораснал. Естествено, тогава навля-зох по-дълбоко в проблематиката от едно нормално дете." Така Айнщайн, останал в историята като проблемно дете, обяснява успеха си.

Има и други причини според учени от Харвардския университет: около началото на ХХ век синхронността се превръща в най-важната тема за техниката. От точността на влаковете през координирането на морския транспорт и военните действия – най-важното било всички часовници да са прецизно сверени. В патентните служби редовно постъпвали нови открития в областта на синхронизацията. Като експерт в Патентното бюро в Берн Айнщайн усеща пулса на времето.

Теорията на относителността разкрива тайната на Вселената и отключва гигантската енергия, която се крие във вътрешността на атома. Днес нито един физик на високите енергии, нито един астроном не може без тази теория. Всеки, който предлага нов физически закон, първо проверява дали той се съгласува с теорията на относителността.

Но всъщност новата представа за света се ражда не от физически експерименти, а от учудването на едно дете. На 16 години Айнщайн се пита какво ще стане, ако може да се пътува с един светлинен лъч. Стои ли светлината на едно място? Тъмно ли е наоколо? Според представите на Нютон във Вселената трябва да има точка, която обективно да е в покой. Айнщайн бил убеден, че Нютон не е прав, никой във Вселената не е предпочетен. За всички наблюдатели, независимо колко бързо се движат, светът би трябвало да функционира по едни и същи закони, също и за някой, който се движи със светлината. Дори този пътник трябва да измери същата скорост на светлината, каквато ние измерваме. От тези две предпоставки – универсалния принцип за еднаквостта и скоростта на светлината като природна константа, Айнщайн създава своята теория. Последиците се оказват странни: понятието за едновременност се разлага, когато се предположи, че скоростта на светлината е еднаква за всички наблюдатели. Пространството и времето стават зависими от наблюдателя. За движещия се наблюдател времето тече по-бавно, което е следствие от това, че скоростта на светлината остава винаги еднаква. Но не само времето, а и пространството се разтяга. Освен това за наблюдателя, който се движи бързо, се променят и масите. Енергията се проявява като друга форма на материята. Е=mc 2 – енергията е масата по скоростта на светлината на квадрат. Тъй като скоростта на светлината е огромна – 299 792,458 км/сек, квадратът е огромен. Количеството енергия, което се крие в твърдата материя, е гигантско: 160 кг от каквато и да е материя, превърната напълно в енергия, са достатъчни да задоволят енергийните нужди за една година на страна като Германия. Когато веднъж го накарали да обясни с две думи какво е открил, Айнщайн казал: "Преди хората са вярвали, че всички неща в света изчезват, остават само пространството и времето. След теорията на относителността обаче времето и пространството изчезват заедно с нещата."

Анйщайн създава уникално произведение на мисълта, което по учудващ начин се потвърждава от природата. Специалната теория на относителността е първата важна крачка. Но ученият живеел със съзнанието за непълнотата на своето откритие. Теорията му обяснява странния свят на бързо движещите се наблюдатели, но само ако те се движат равномерно, без ускорение или намаление и заобикалят всички гравитационни полета в пространството. 10 години геният се опитва да включи в теорията си ускорението и гравитацията. През 1915 публикува обща теория на относителността, която и до днес се смята за едно от най-значимите прозрения на човешкия дух. Тя има огромно влияние върху нашите представи за Вселената. От нея тръгват идеята за Големия взрив, убеждението, че нашата Вселена се разширява или спекулациите, че съществуват паралелни светове. Айнщайн открива, че пространството е "изкривено" от присъствието на маси в него и небесното движение се определя от тази кривина, а светлината се изкривява в гравитационните полета на масивните тела. С елегантни формули физикът описва изкривеното пространство и понякога сам се чуди на последиците: теорията му предсказва "черните дупки", маси с огромна гравитационна сила, която като космическа прахосмукачка поглъща дори светлината. Айнщайн не вярва в тяхното физическо съществуване и вероятно се лъже. В центъра на Млечния път вече е открит компактен, несветещ обект, 2,6 пъти по-тежък от Слънцето, най-вероятно черна дупка.




От атомната бомба до виаграта

Взривяването на атомната бомба е първото видимо, но омразно за Айнщайн доказателство, че предсказанията на специалната теория на относителността са верни. Едно друго негово предсказание може да се докаже с висока степен на точност в ускорителя на частици на Европейския център за ядрена физика CERN в Женева. Светлината, излъчвана от бързо летящи частици, не е по-бърза от тази на частици в покой. През 2004 с изключително прецизни измервания учените успяха да докажат, че при денонощното си въртене Земята "дърпа" околното пространство. Това се установява чрез анализ на траекториите на сателити, които се отклоняват с 2 м за година. Но теорията за относителността играе своята роля и в живота на простосмъртните, макар че според много хора тя няма нищо общо с бита. Голяма грешка! Този, който купува дигитална камера или далекоглед, всъщност купува частица от Айнщайн. Без неговия "фотоефект" нямаше да са възможни дигиталните снимки и телевизионният образ. Малцина знаят, че откритие на Айнщайн – неговата докторска работа за брауновото молекулярно движение, е в основата и на производството на много медикаменти – от аспирин до виагра. Друго модерно откритие, напълно не- възможно без Айнщайн, е лазерът. На учения се дължи и технологията Global Positioning System, или GPS, навигационна система, базирана на 24 сателита, които обикалят около Земята със суперточни атомни часовници и радиопредаватели на борда.




Странностите на Айнщайн

Освен с откритията си Айнщайн влиза в историята и със своите странности, за които се носят легенди. Описват го като симпатичен ексцентрик и почитател на жените. Имал слабост към красавиците. Колкото повече растяла научната му слава, толкова по-често търсел любовта извън дома. Поддържал познанства с най-различни дами, някои го возели в луксозните си лимузини, често нощувал във вилата край Берлин на една от светските си приятелки. Преди няколко години стана ясно, че на 66 години е имал за любовница съветска шпионка. Рускинята Маргарита Коненкова поддържала 10 години връзка с гения, но той така и не разбрал, че е агентка на КГБ. Айнщайн отказвал да разкрива пред журналисти подробности от интимния си живот. Едва 32 години след смъртта му, през 1987, при публикуването на първия том от събраните му съчинения светът научава тайната, че е имал незаконна дъщеря от Милева. Последната любов на Айнщайн е красивата библиотекарка от Чехия Йохана Фантова, 22 години по-млада от него, която го последвала в Принстън. За отношенията им свидетелства откритият случайно миналата година дневник на Фантова от 62 страници, който описва периода от октомври 1953 до април 1955 г. Авторката рисува бащата на теорията на относителността като активен наблюдател на злободневните събития, съвсем не погълнат от абстрактни размишления. Айнщайн, който не понасял култа към личността си, често се преструвал на болен, за да не приема досадни посетители. Всеки ден за него от пощата пристигала количка с писма. Ученият се оплаквал, че е магнит за всички луди по света, но обичал да отговаря на писмата. На своя депресиран папагал Бибо Айнщайн разказвал вицове, а в дневника могат да се прочетат неприлични стихотворения и каламбури, посветени на Фантова.

За личността и делото на гения, починал преди 50 години, ще се говори през цялата 2005 в Германия и Швейцария. Поредица от конгреси и изложби ще отбележат 100-годишнината на теорията му. От май до септември в Берлин може да се види експозицията "Алберт Айнщайн – инженер на Вселената". "Дойче музеум" в Мюнхен представя изложбата "Приключение на познанието – Алберт Айнщайн и физиката на ХХ век". Десет известни художници ще покажат свои произведения в рамките на проекта "Пространствата на Айнщайн". С живота на учения туристите ще се запознават, ако се включат в специалните разходки и автомаршрути. Корабът "Айнщайн" с изложба на борда ще акостира през лятото в много градове. 2005 е обявена за година на физиката.







Биографията на един гений



Трудна младост



На 14 години Алберт е проблемно дете, лош ученик. Роден е на 14 март 1879 в Улм, в семейството на Херман и Паулине Айнщайн. Като бебе имал забележително голяма глава, проговорил късно. През 1880 семейството се мести в Мюнхен, година по-късно се ражда сестричката Мая. През 1894 Алберт напуска гимназията без свидетелство за завършване. Тъй като иска да следва във Федералното политехническо училище в Цюрих, се записва в училището в швейцарския кантон Арау, за да получи диплома. Както сам казва по-късно, високия си успех там дължи на либералния дух на швейцарското възпитание. Този опит затвърждава отвращението му към външния авторитет и го довежда от идеята да се откаже от германското поданство. На 21 години завършва като дипломиран учител по математика и физика. Не се връща в Германия, по това време родителите му живеят в Италия. През 1901 става швейцарски гражданин. Опитите му да получи асистентско място в някой швейцарски университет се провалят. През 1902 се мести в Берн и работи като частен учител.




Първа любов



Умната сръбска студентка Милева Марич е първата съпруга на Айнщайн, въпреки че семейството му било против този брак. През 1902 младоженецът най-после намира постоянно място като "технически експерт трети клас" в Бюрото за патенти в Берн. Но приходите, с които живее семейството, са скромни. Алберт обичал да играе с двамата си синове Ханс Алберт и Едуард. Отношението му към второто дете е затруднено заради растящото напрежение между съпрузите. На 20-годишна възраст Едуард се разболява от шизофрения, умира в психиатрия през 1965.




Най-важната година



През 1905 кариерата на Айнщайн навлиза в решаващата си фаза. В списанието Annalen der Physik той публикува четири статии, които преобръщат физиката. Ученият доказва, че елекромагнитното лъчение се състои от светлинни кванти, и излага принципите на специалната теория на относителността с нейните нови схващания за пространството и времето. В тази най-значима година Айнщайн извежда и прочутата формула, с която се доказва еквивалентността на масата и енергията (на снимката: формулата, изписана от ръката на гения).




Професор



През 1906 Айнщайн се издига в Патентното бюро. Човекът, който тъкмо е написал дисертация в Цюрих и е подал заявка за хабилитация в Берн, е повишен в "технически експерт втори клас". По-късно напуска службата и става професор в университета в Цюрих, а през 1911 в Немския университет в Прага. В навечерието на Първата световна война семейството се мести в Берлин. Известният учен Макс Планк предлага професура на Айнщайн без задължение да преподава, така че той може да се посвети само на изследванията си. Пруската академия на науките се смята по онова време за крепост на физиката.




Нобелова награда



За Нобелова награда Айнщайн е предложен не заради своята теория на относителността, а заради закона за фотоелектричния ефект. Новината, че получава наградата, го застига на път за Япония през 1922. Медала взима със закъснение през 1923, премията оставя на съпругата си Милева, с която се е развел през 1919.




Ново семейство



През юни 1919 Айнщайн се жени за братовчедката си Елза, в която е влюбен отдавна, и се мести при нея и двете є дъщери Илзе и Маргот. Новата му съпруга се посвещава изцяло на грижи за него, но също се наслаждава на славата на гения и го придружава в неговите пътувания.



Музиката



От млади години Айнщайн свири превъзходно на цигулка. Никога не тръгва на път без своята "Лине", както нежно я нарича. Използва всяка възможност, за да свири с други хора. Съвсем импровизирано прави трио с двама пътници на борда на парахода "Германия" през март 1931 на връщане от Принстън, САЩ, където е бил гостуващ професор.




Изгнание



Растящият антисемитизъм го кара да напусне Берлин и да замине за САЩ. Там Айнщайн научава за идването на власт на нацистите (януари 1933). Предлагат му доживотно място в Institute for Advances Study в Принстън. (На снимката със съпругата си пред Големия каньон.) През 1940 става американски гражданин.




Бомбата



Отвратен от нацизма и бруталността на Първата световна война, Айнщайн става убеден пацифист. Неговата изключителна популярност придава на гласа му политическа тежест. Но след идването на власт на нацистите в писмо до американския президент Рузвелт (1939) той се застъпва за американска атомна програма. От стартиралия през 1941 проект "Манхатън" Айнщайн обаче е изключен. Заради предишни изказвания го подозират в симпатии към комунистите. За експлозията на атомната бомба над Хирошима на 6 август 1945 ученият научава от вестниците.




Култът



Още приживе Айнщайн се превръща в мит. Чарът, необичайната му външност, хаотичните коси и гениалността го превръщат в символ на духа. Докато е жив, той отказва образът му да бъде използван за търговска реклама. Но няколко десетилетия след смъртта му попкултурата го прави своя икона.




Изплезеният език



Прочутата снимка е направена, когато Айнщайн е на 72 години. Бил в автомобил между свой колега и неговата съпруга, когато го нападнали репортери и той им се изплезил. За популярността на снимката обаче е виновен самият учен, която я разпраща като картичка.




Последни години



В Принстън Айнщайн води скромен живот. След като втората му съпруга умира през 1936, за него се грижи сестра му Мая. Предиобедите ученият прекарва в института. След- обед свири и се разхожда с приятели в университетския парк. Благодарение на него Принстън се превръща във водещ научен център.




Смъртта



През 1948 лекарите му откриват аневризъм (разширение) на коремната аорта, който се проявява години по-късно. На 18 април 1955 Айнщайн умира в болницата в Принстън. Дни по-рано той е подписал манифест срещу атомното въоръжаване. По негово желание е кремиран и пепелта е разпръсната на неизвестно място. По-късно се оказва, че при аутопсията патологът е откраднал мозъка на гения за научни цели. Някога на въпрос стра- хува ли се от смъртта Айнщайн отговаря: "Чувствам се така солидарен с всичко живо, че ми е все едно къде започва и къде свършва отделният човек."


--------------------
Новият "Ювентус Люфле", с мнооого пълнеж...
Go to the top of the page
 
+Quote Post
A_D_P_10
коментар 12 Jul 2009, 14:55
Коментар #12


Juventus star
*****

Група: Ветерани
Коментари: 3 516
Регистриран: 23-April 06
Град: Варна
Потребител No.: 109



Благодаря на Христо за статията и на nikentus за следния труд на Айнщайн :

Защо социализъм ?


Дали е разумно за онзи, който не е експерт в областта на икономическите и социални въпроси, да се изказва по същността на социализма? Смятам, че поради редица причини си струва.
Нека отначало да разгледаме този въпрос от гледна точка на научното знание. На пръв поглед може и да изглежда, че между астрономията и икономиката, като че ли няма съществени методологически разлики: учени и от двете направления се стремят да открият общоприемливи закони за ограничен брой явления, за да разберат по-ясно връзката между тях. Но в действителност такива методологически различия съществуват. Откриването на общи закони в областта на икономиката се затруднява от обстоятелството, че наблюдаваните икономически явления се влияят от много фактори, които поотделно трудно могат да се оценят.

Освен това опитът, натрупан от началото на т.н. "цивилизован период" от човешката история - както e известно - беше в значителна степен ограничен и повлиян от фактори, които в никакъв случай не са от изключително икономическо естество. Например, повечето велики държави дължат своето появяване на завоеванията. Народите-завоеватели се обявяваха юридически и икономически за привилегирована класа на завладяната страна. Те си присвояваха монопола за владение на земята и назначаваха жреци от собствените си редици. Тези жреци, които притежаваха властта над образованието, институционализираха разделението на обществото на класи и създаваха ценностна система, която оттам нататък ръководеше хората - във висока степен без да осъзнават те - в тяхното социално поведение.

Но дори и тогава, когато тази историческа традиция всъщност принадлежи на миналото, ние никъде не сме фактически преодолели онова, което Торстен Веблен нарече "хищническа фаза" на човешкото развитие. Наличните икономически факти принадлежат именно към тази фаза и даже онези закони, които можем да изведем от тези факти, са неприложими към други фази. Тъй като реалната цел на социализма е точно победата над тази хищническа фаза на човешкото развитие и нейното преодоляване, днешната икономическа наука хвърля малко светлина върху бъдещето на социалистическото общество.

Освен това социализмът е насочен към определена социално-етична цел. Науката обаче не може да създава цели, особено когато те биха влияли върху хората: в най-добрият случай науката може да предостави средствата, с които определени цели могат да бъдат постигнати. Самите цели обаче се измислят от личности със силно заложени етични идеали и - ако тези цели не са мъртвородени, а са жизнеспособни и силни - те се приемат и пренасят по-нататък от множеството хора, които отчасти неосъзнато определят бавната еволюция на обществото.
По тази причина би трябвало да бъдем предпазливи и да не подценяваме значението на никоя наука и научен метод, когато става въпрос за проблемите на човечеството; и не би трябвало да изхождаме от това, че експертите са единствените, които имат право, да се изказват по въпроси, засягащи организацията на обществото.

От известно време множество гласове твърдят, че видите ли, тъй като човешкото общество преживявало криза, то неговата стабилност сериозно била разклатена. Характерно за една такава ситуация е, че индивидите се държат безразлично или дори враждебно към малката или голяма група, на която принадлежат. За да илюстрирам моите твърдения нека спомена едно лично преживяване: Наскоро обсъждах с един интелигентен и възпитан в любезност човек заплахата от една нова война, която според мене сериозно би заплашила съществуването на човечеството и отбелязах, че само една наднационална организация би могла да осигури защитата срещу тази опасност. Тогава моят посетител каза - съвсем спокойно и монотонно -: "Защо си толкова разтревожен от изчезването на човечеството?"

Убеден съм, че преди сто години никой не би направил изказване от подобен род. Това е изказване на човек, който напразно се е грижил да намери вътрешното си равновесие и който повече или по-малко е изгубил надеждата за успех. Това е израз на една мъчителна усамотеност и изолация, от която в наше време страдат толкова много хора. Коя е причината? Има ли изход?
Лесно е да се поставят такива въпроси, много по-трудно е да им се отговори с достоверност. Но аз трябва да се опитам, дотолкова, доколкото мога, макар да съзнавам факта, че нашите чувства и нашите стремежи често са противоречиви и неразбираеми и че те не могат да бъдат изразени с прости формули.

Човекът е едновременно и индивидуално, и социално същество. Като индивидуално същество той се опитва да защити собственото си съществуване и това на онези хора, които са най-близо до него, както и да удовлетворява своите нужди и да развива вродените си способности. Като социално същество той се опитва да спечели признанието и благоразположението на своите ближни, да сподели техните преживявания, да ги утеши в грижите им и да подобри техните жизнени условия. Само съществуването на тези многостранни, често противоречащи си стремежи изгражда специалния характер на човека и определя съответната комбинация, доколко даден индивид може да постигне вътрешното си равновесие и по този начин да допринесе нещо за благото на обществото.

Лесно можем да си представим, че относителната сила на тези два вида подбуди е значително условна. Но личността в последна сметка се оформя в голяма степен от околната среда, която даден човек случайно заварва, от обществената структура, в която той расте, от традициите на това общество и от това, как се оценяват определени начини на поведение. Абстрактното понятие "общество" за отделния човек означава общността на неговите преки и непреки отношения към съвременниците му и към хората от предишните поколения. Индивидът сам е в състояние да мисли, да чувства, да се бори, да работи самостоятелно; но в своето психическо, интелектуално и емоционално съществуване е така зависим от обществото, че е невъзможно да го разберем или разглеждаме извън обществената рамка. Обществото е онова, което предоставя на човека храна, облекло, жилище, инструменти, език, формите на мисленето и основното съдържание на тези мисли, неговият живот става възможен чрез труда и чрез постиженията на много милиони хора отпреди и сега, които са скрити в малката думичка "общество".

Затова зависимостта на индивида от обществото е природен закон, който - както при случая с мравките и пчелите - очевидно не може да бъде така лесно отменен. Обаче докато при мравките и пчелите цялостният жизнен процес до най-малкия детайл е свързан с установени, значителни инстинкти, социалните модели и тесните социални връзки между хората са възприемчиви към най-различни промени. Паметта, капацитетът да се експериментира с новото и възможността да се комуникира устно направиха възможно при хората развитие, което не е било продиктувано от биологични нужди. Такова развитие се проявява в традициите, институциите и организациите, в литературата, в научните и техническите постижения, в произведенията на изкуството. Това обяснява, защо човекът в определен смисъл може да влияе върху своя живот и че в този процес роля играе съзнателното мислене и волята.

С раждането си човек унаследява една биологическа база, която трябва да разглеждаме като неизменна. Тя включва природните влечения, които са характерни за човешката специфика. Освен това по време на живота си той придобива една културна база, която възприема от обществото чрез комуникация и много други начини на въздействие. Това е оная културна основа, която с течение на времето е подложена на промени и която в по-голямата си част определя взаимоотношенията между индивида и обществото. Модерната антропология чрез изследвания на така наречените "примитивни култури" ни научи, че социалното поведение на хората може да бъде много различно и зависи съответно от предишните културни модели и от господствалия преди в обществото тип на организация. Върху това обстоятелство могат да се опрат онези, които искат да подобрят съдбата на хората: хората не са прокълнати чрез биологическата си нагласа да се унищожават един друг или обречени да загинат от една ужасна съдба, която са си предизвикали сами.

Ако ние се запитаме, как обществената структура и културната нагласа на човека трябва да бъдат променени, за да се направи човешкият живот възможно най-удовлетворителен, би трябвало винаги да сме наясно, че има определени условия, които не можем да променим. Както вече споменахме, биологичната природа на човека не предвижда практически никаква промяна. Освен това технологичните и демографски развития от последните столетия създадоха условия, които ще се запазят. При относително висока гъстота на населението и с оглед на стоките, които са неотменни за неговото съществуване, безусловно са необходими едно изключително разделение на труда и високо централизиран производствен апарат. Времената, в които индивидите или относително малки групи можеха да бъдат изцяло самозадоволяващи се - и които погледнати ретроспективно изглеждат така идилични - отминаха невъзвратимо. С леко преувеличение може да се твърди, че човечеството сега образува една глобална общност по отношение на производство и потребление.

Стигайки дотук, аз мога накратко да кажа, какво представлява според мене същността на кризата на нашето време. Това засяга отношението на индивида към обществото. Индивидът съзнава повече отколкото когато и да било преди своята зависимост от обществото. Но той не възприема тази зависимост като нещо положително, като органична връзка, като средство за защита, а по-скоро като заплаха за естествено принадлежащите му права или даже за икономическото му съществуване. Освен това неговата позиция в обществото е такава, че постоянно се пораждат егоистичните пориви, докато социалните подбуди, които той има по природа, стават все по-слаби и все повече угасват. Всички хора страдат в този процес на влошаване - независимо какво положение заемат те в обществото. Като несъзнаващи пленници на своята собствена егоистичност те се чувстват по-несигурни, самотни и обхванати от елементарната и проста наслада от живота. Човекът може да намери смисъла на своя кратък и заплашен живот, само като се посвети на обществото.

Икономическата неразбория на капиталистическото общество днес според мен е същинската причина за злото. Пред себе си ние виждаме една огромна общност от създатели, чиито членове непрестанно се стремят да си отнемат един от друг плодовете на своя колективен труд - не с насилие, но пък с предано спазване на законно установените правила. От тази гледна точка е стремежът, средствата за производство, т.е. целият производствен капацитет, който е необходим за произвеждането на стоки за потребление, от гледна точка на закона да може да остане частно притежание, което в основни линии и става.

За да опростя нещата, в бъдеще ще назовавам "работници" всички, които не притежават средства за производство - дори и когато това не съответства на обичайната употреба на този израз. Собственикът на средствата за производство е в позиция, при която той може да купува работната сила на работника. С помощта на средствата за производство работникът произвежда нови стоки, които преминават в собственост на капиталиста. Същественото в този процес е релацията между това, което работникът произвежда и онова, което му се заплаща за това - и двете измерени по действителната им стойност. С това, че трудовият договор е "отворен", полученото от работника не съответства на действителната стойност на произведените от него стоки, а на неговата минимална потребност и на изискванията на капиталиста във връзка с броя на работниците, които се конкурират помежду си за работните места. Важно е да се разбере, че дори и на теория заплащането на работника не се определя от стойността на неговия продукт.

Частният капитал има тенденцията да бъде концентриран в малко ръце - отчасти поради конкуренцията между капиталистите и отчасти, защото технологичното развитие и нарастващото разделение на труда предизвикват възникването на по-големи единици за сметка на по-малките. Резултатът от това развитие е една олигархия на частен капитал, чиято огромна сила не може дори да бъде и контролирана от дадено организирано политическо общество. Това е така, тъй като членовете на законодателните органи се избират от политически партии, които в основни линии се финансират или по някакъв начин са повлияни от частните капиталисти и на практика откъсват избирателите от властта. Резултатът е в това, че "народните представители" недостатъчно защитават интересите на непривилегирования слой от населението. Освен това, при посочените условия частните капиталисти контролират принудително пряко или непряко основните информационни източници (преса, радио, образование). Поради това е изключително трудно, а за отделните граждани в повечето случаи и почти невъзможно да си правят обективни изводи и да се ползват по интелигентен начин от политическите си права.

Ситуацията в една икономическа система, която се основава върху частната собственост на капитала, се характеризира с два основни принципа: първо, средствата за производство (капиталът) са частно притежание и собствениците разполагат с тях, както им е удобно; второ, трудовият договор е отворен. Естествено, че не съществува чисто капиталистическо общество. Преди всичко би трябвало да се взема предвид, че на работниците чрез продължителни и горчиви политически борби им се е удало да осигурят за определени категории трудещи се една малко подобрена форма на "неорганизирания трудов договор". Но като цяло днешната икономика не се отличава много от един "чист" капитализъм.

Тук производството е заради печалбата, а не заради потреблението. Не съществува грижа за това, дали всички ония, които са способни и са готови да се трудят, винаги ще могат да намерят работа. Почти винаги съществува една "армия от безработни". Работникът живее постоянно в страх, че може да загуби своята работа. Тъй като безработните и лошо платените работници не представляват печеливш пазар, стоковата продукция е ограничена и резултатът е голямата бедност. Технологичният прогрес често води до повече безработица, вместо към смекчаване тежестта на труда за всички. Мотивът за печалба заедно с конкуренцията между капиталистите са отговорни за нестабилността в акумулацията и използването на капитала, а това означава увеличаващи се депресии. Неограничената конкуренция води до гигантско прахосничество на труд и до това парализиране на социалното съзнание на индивидите, за което споменах по-горе.

Това парализиране на отделните хора аз считам за най-голямото зло на капитализма. Цялата наша образователна система страда от това зло. Един прекомерен стремеж към конкурентност се втълпява на студента и той бива обучаван да разглежда успеха от алчност като подготовка за своята бъдеща кариера.

Аз съм убеден в това, че съществува само един път да се избавим от това зло, а именно въвеждането на социалистическа икономика, съпроводена от една образователна система, която ще е ориентирана към социални целеви постановки. В такава икономика средствата за производство ще принадлежат на обществото, а тяхното използване ще се планира. Една планова икономика, която настройва производството към потребностите на обществото, би разпределила работата, която трябва да се извърши между всички онези, които са в състояние да работят и освен това би гарантирала на всеки мъж, жена и дете средства за живот. Образованието би имало за цел да развива у индивидите освен поощряването на техните вродени способности и чувство за отговорност към ближните, вместо превъзнасяне на властта и успеха в нашето съвременно общество.

Не по-малко е необходимо да подчертаем, че едно планово стопанство още не е социализъм. Едно планово стопанство като такова може да доведе до тоталното поробване на индивида. Социализмът изисква решаването на няколко изключително трудни социо-политически проблема:

Как ще бъде възможно поради обширното централизиране на политически и икономически сили, да се попречи на бюрокрацията да стане всемогъща и безмерна?

Как могат да бъдат защитени правата на индивида и по този начин да бъде осигурен противовес на бюрокрацията?
В нашата съвременност на промени от най-голямо значение е яснотата относно целите и проблемите на социализма. Тъй като при сегашните обстоятелства откритото и безпрепятствено дискутиране на тези проблеми е подложено на повсеместно табу, аз считам създаването на това списание за изключително важно.


--------------------
42
Go to the top of the page
 
+Quote Post
A_D_P_10
коментар 12 Jul 2009, 17:05
Коментар #13


Juventus star
*****

Група: Ветерани
Коментари: 3 516
Регистриран: 23-April 06
Град: Варна
Потребител No.: 109



Константин Циолковски




Константин Едуардович Циолковски не е професионален астроном, не завършва образованието си в прославени университети или колежи, но за всички астрономи в света неговото име е еднакво известно и скъпо. Ако Галилео Галилей даде на астрономията телескопа, Циолковски предложи ракетата като средство за изследване и овладяване на космическото пространство. И ако днес футуролозите вещаят голямо бъдеще на космическите изследвания, то това е пак въз основа на гениалните предвиждания на самотния калужски изследовател.
Днес с право наричат К. Е. Циолковски баща на космонавтиката. Този руски и съветски учен-самоук е основоположник на ракетодинамиката и теорията на междупланетните полети.
Личният живот и научното творчество на К. Е. Циолковски са изумителен пример на себеотрицание, на целенасоченост и воля за превъзмогване на личните беди в живота в името на бъдещето на човечеството. В неговата изповед намираме и жизненото му кредо: "Основен мотив на моя живот е да не преживея напразно живота, да придвижа човечеството макар и малко. Ето защо аз се интересувах от това, което не ми даваше нито хляб, нито сили, но се надявам, че моите работи - може би скоро, а може би и в далечно бъдеще - ще дадат на обществото планини от хляб и бездна от могъщество".

Константин Едуардович Циолковски е роден на 17 септември 1857 г. в семейството на лесничей в село Ижевск, Рязанска губерния. От баща си той наследява силна воля и търпение, а от майка си - даровитост. Първите му години са потопени в идилията на селския живот, изпълнени са с радостите на детските игри. През топлите дни има възможност да се катери по дърветата, да тича с другарите си в близката гора, а зиме да се пързаля на ски. Но това щастливо време е краткотрайно. Десетгодишен К. Циолковски заболява от скарлатина и след оздравяването почти изцяло загубва слуха си. Следващите десетилетия от живота си той преживява в ужасния свят на безмълвието - нито шумът, нито словото, нито песните могат да достигнат до слуха му. Юношата възприема живота без слова и звуци, с вътрешно напрежение и го изучава от природните явления и от книгите.
Загубата на слуха прекъсва посещенията на К. Циолковски в местното училище. Започват усилните години на самообразованието чрез книгите от домашната библиотека, чрез трупане на знания от всекидневието на живота. В игрите си той построява различни конструктивни играчки - въздушен балон от тънки хартиени листа, малка каляска, движеща се от вятъра, примитивен тъкачен стан. Стремежът към изобретателство е забелязан от бащата и той решава да изпрати сина си в Москва, където има условия юношата да доразвие наклонностите си.
К. Е. Циолковски живее и учи в Москва от шестнадесет до деветнадесетгодишна възраст. Животът му е изключително суров и труден. "Аз помня отлично - си спомня по-късно той, - че освен вода и черен хляб, нямах нищо. Всеки три дни отивах в хлебарницата и купувах хляб за 9 копейки". Въпреки това той сериозно работи - посещава библиотеки, провежда опити по химия в един влажен ъгъл. Още през тези години на мизерия у него проблясва смела фантазия. Той замечтава за полет извън Земята чрез използуване на центробежна сила. Макар бързо да осъзнава нереалността на тези свои стремежи, мисълта и жаждата за завоюване на междупланетното пространство не го напускат през целия му живот.
През 1879 г. К. Е. Циолковски успешно полага изпит като екстернат и получава званието учител. От началото на следващата година започва работа като учител по аритметика и геометрия в училището на с. Боровск, Калужска губерния, където прекарва 11 години. Още с настаняването си в скромна селска квартира той подрежда малка лаборатория, в която прави различни опити. Твърде скоро се увлича силно и завинаги в самостоятелни изследвания.
Научните си занимания К. Циолковски започва с теорията на газовете. Първата своя работа изпраща на Петербургокото физико-химическо дружество, където тя получава само утешителна оценка на работа, съдържаща вече известни резултати. За втората си работа "Механика на животинския организъм" за самостоятелно получените резултати той е избран за член на дружеството. Но това е само началото на десетилетни самостоятелни търсения и лутания. Пътят на неговия възход е необикновено дълъг и мъчителен. За тези години на лутане и търсене на нови пътища самият К. Циолковски признава в автобиографията си: "Отначало аз правех отдавна известни открития, след това не така отдавна, а по-късно и съвсем нови". И наистина, с течение на годините чрез упорит труд К. Циолковски постига изключителни резултати в своите изследвания, а трудовете му добиват всеобщо признание. Техните резултати се отнасят главно в три направления: дирижабли с напълно метални конструкции, самолети и ракети за изследователски, практически и комуникационни цели. Неговите идеи и проекти се потвърждават от целокупната практика на съвременните космически изследвания.
При решаването на всеки проблем К. Циолковски показва завидна упоритост и благородни амбиции. За да можем да оценим неговия принос в световната наука, трябва мислено да се пренесем в света, в който живее ученият през последните две десетилетия на 19 и началото на 20 век. Малкият Боровск, а по-късно и Калуга в царска Русия са били чудовищно отдалечени от научни центрове. В тях не се получават научни издания и дори вестниците пристигат със седмично закъснение. Да не говорим за битовата и обществена среда, които са били съвсем чужди на каквато и да е интелектуална работа.
С тягостна и пренебрежителна атмосфера е обкръжена работата на К. Циолковски в царска Русия. Неговите смели и новаторски идеи, изобретения и научни работи обикновено са посрещани като опити за самореклама на непризнат учен, а пренебрежителното снизхождение е замествало каквото и да било
обсъждане на неговите работи. Отношението към творчеството на К. Циолковски и към самия него като учен, изобретател, творец и гражданин коренно се променя след победата на Октомврийската революция. В трудните години на гражданската война в първата в света социалистическа държава Съветът на народните комисари учредява специална комисия за подобряване бита на учените, която проявява специални грижи към К. Циолковски. За него са създадени по възможност най-добрите условия за работа, отпусната му е специална висока пенсия.
В царска Русия официалните власти приемали К. Циолковски като маниак, като "смахнат с нелепи идеи" човек, а съветската власт му открива всички пътища за творческа работа. От 1917 г. до 1932 г. са издадени 4 пъти повече негови книги, брошури и статии, отколкото за всички предшестващи десетилетия, когато е бил принуден да ги отпечатва за сметка на мизерната си учителска заплата. Само за 7 години от 1925 г. до 1932 г. са публикувани повече от 60 работи на К. Циолковски по астрономия, механика, физика, философия.
Самият К. Е. Циолковски приема Великата октомврийска социалистическа революция с открито сърце и нейните песни зазвъняват в слуха му с марша на отприщените народни сили. "Огнената черта на революцията разряза моя живот на две неравни части" - признава той. В тези думи намираме дълбока признателност към революционната народна власт и тъга за отминалото трудно време.
Научното творчество и наследство на К. Е. Циолковски е богато. Ние като свидетели и участници в космическата ера на човечеството сме съпричастни към съвременната космонавтика и можем непосредствено да оценим смелостта на идеите и гениалната прозорливост на мечтателя от Калуга.
През годините от 1884 г. до 1892 г. К. Цнолковски се занимава предимно с проекти на метални аеростати. През 1887 г. в работата си "Теория и опит за аеростат" той за пръв път обосновава възможността да се конструира и построи дирижабъл с метална обвивка. В нея се съдържат три конструктивни новости и с чертежи и пресмятания се доказват преимуществата от реализирането на проекта. За съжаление на К. Циолковски е отказана субсидия дори за построяване на модел.
В Калуга К. Циолковски започва да се занимава с движение на тежки апарати във въздуха, които днес наричаме самолети. В съчинението си "Аероплан или птицеподобна (авиационна) летателна машина", отпечатана през 1894 г., той предлага използуването на метална мрежа за изграждането на корпус. И тук правителството отказва реализирането на проекта, а единствена награда за усилията са известни съчувствия.
С горчивина К. Циолковски си спомня за тези години: "При своите опити аз направих много нови изводи, но новите изводи се посрещаха от учените недоверчиво. Тези изводи могат да се потвърдят с повторение на моите опити от някой експериментатор, но кога ще бъде това? Тежко е да се работи в самотност много години при неблагоприятни условия и да не видиш от никъде нито светлина, нито подкрепа".
Въпреки това работите на К. Циолковски изиграха важна роля за овладяването на въздушния океан и космическото пространство от човека.

През 1897 г. К. Циолковски изгражда със свои средства първата в Русия аеродинамична тръба. В нея извършва изследване на обтичането на различни форми - сфера, плоска пластинка, конус и др. Той предвидливо разбира, че в бъдеще предстои широкото използуване на бензиновите двигатели в авиацията. "Обаче аз имам теоретически основания за възможността за построяване на необикновени леки и в същото време силни бензинови или нафтови двигатели, напълно удовлетворяващи задачите за летене" - заявява той.
След 1896 г. самотният калужски изследовател е овладян от дръзката мечта за използуване на ракетния принцип в апарати за транспортни и съобщителни цели в Космоса. Още в дълбока древност ракетата е била известна като средство за забавление. В края на 19 век за покушение над руския цар осъденият на смърт революционер Николай Иванович Кибалчич в затворническата килия стига до идеята за използуването на ракетата за космически полет в своя "Проект за въздухоплавателен прибор". Циолковски доказва реалността на тази идея. Първото описание на космически кораб с ракетен двигател той прави през 1883 г. в работата си "Свободното пространство", а в публикуваната през 1895 г. популярна книга "Мечти за Земята и небето" изказва редица нови идеи. През 1903 г. той публикува работата "Изследване на световните пространства с ракетни апарати". В тази забележителна работа е разработено устройството на ракетата за полет извън Земята с течно гориво и е разработена математическата теория за такъв полет. Следват много трудове, които стават теоретична основа на съвременната космонавтика, а техният автор е признат за неин основател.
Трудно е накратко да се разкаже за огромното значение на идеите на К. Циолковски за развитието на космонавтиката, изпълнила зримо днес нашето ежедневие и съзнание. Свидетели сме вече на реализирането на част от тях, а много други още очакват своето практическо осъществяване.
В своите работи К. Циолковски, когото обвиняваха някога в непознаване на математиката, даде строго математическо решение на задачата на ракетния полет. Формулите, изведени от него, носят името му и се използуват и днес в ракетодинамиката и балистиката.
Като експериментатор, който търси реализирането на своите проекти в живота, К. Циолковски посочва и пътищата, чрез които може да се достигнат космическите скорости за преодоляване на земното привличане. Той дава идеята и разработва теорията на многостепенните ракети, при което няколко ракети са съединени една над друга.При старата започва работа последната ракета, наречена днес степен, а след привършване на горивото й тя отпада от системата. Започва да работи втората ракета (степен) и така, докато се стигне до последната степен, свързана със самия космически кораб.
К. Циолковски предложи използването на орбитални станции около Земята, постепенно създаване на лаборатории, научни центрове и дели градове около нашата планета. Заедно с това той изучава условията за живот и работа на човека в условията на безтегловност и пренатоварване при ускорението, като предлага способи за създаване на безопасни и по-близки до привичните условия при космически полет. К- Циолковски разглежда извънземните станции като промеждутъчни бази за междупланетни полети и излизането на човека в Космоса.
След изстрелването на първия в света изкуствен спътник на Земята на 4 октомври 1957 г. започна практическото овладяване на околоземното космическо пространство и съседните космически тела. Изминалите десетилетия са картина на непрекъснат устрем на човека да отвоюва все нови и нови територии извън нашата планета. Космонавтиката отдавна престана да ни учудва с безпримерен героизъм и фантастични научно-технически постижения. Тя активно навлезе в нашия всекидневен живот - икономика, съобщения, нови технологии, промишленост и т. н. Днес трудно можем да си представим живота на нашата цивилизация без работата на изкуствените космически летателни апарати. Бъдещето още повече налага активното навлизане на човека в Космоса. Ние навлизаме в "звездния век на човечеството". Някогашната фантастична мисъл на К. Циолковски - "Земята е люлка на разума, но не може вечно да се живее в люлка", вече звучи напълно реално. И всичко това би било немислимо без гениалната фантазия на тихия и скромен учител по математика и физика от Калуга, без неговите страсти и усилия да превърне увеселителната ракета в могъщо средство за овладяване на природата от човека.
На 19 септември 1935 г., два дни след своя 78-ми рожден ден К. Е. Циолковски умира в Калуга, откъдето в неговата неизтощима фантазия политнаха първите космически стартове към необятния и тайнствен Космос.
Името на К. Е. Циолковски е неразривно свързано с всеки старт на ракета или космически кораб. То е символ на осъществяването на хилядолетните въжделения на човека да докосне Луната и планетите, да закръжи като птица около далечните звезди.




--------------------
42
Go to the top of the page
 
+Quote Post
A_D_P_10
коментар 12 Jul 2009, 17:17
Коментар #14


Juventus star
*****

Група: Ветерани
Коментари: 3 516
Регистриран: 23-April 06
Град: Варна
Потребител No.: 109



Освен като основоположник на ракетостроенето и баща на космонавтиката , големият руски учен Константин Циолковски (1857-1935) е и забележителен философ, един от най-видните представители на руския космизъм. До 1931 година Циолковски издава своите философски съчинения сам, със свои средства, в тиражи от няколокостотин екземпляра. Днес тези книги са библиографска рядкост. В продължение на десетилетия по-голямата част от философското наследство на този изключително оригинален мислител остава в архивите. Причината за това е, че възгледите на Циолковски, макар и определяни от самия него като материалистични, не съответстват на господстващата по онова време в СССР официална марксистка идеология. През последните няколко години съществуващата празнина започна полека да се запълва, в Русия излизат от печат не само публикуваните в началото на миналия век произведения на Циолковски, но и такива, които досега са били достъпни само в ръкопис.




Константин Циолковски


КОСМИЧЕСКА ФИЛОСОФИЯ


1.Ние се съмняваме в повсеместно разпространения живот.

Разбира се, на планетите от нашата система е възможно ако не отсъствие на живот, то неговата примитивност, слабост, може би уродливост и във всеки случай изостаналост от земния живот, като намиращ се при особено благоприятни условия по отношение на температурата и веществото. Но млечните пътища, или спиралните мъглявини всичките имат милиарди слънца. Тяхната група съдържа милиони милиарди светила. Всяко едно от тях притежава множество планети и поне едно от тях притежава планета с благоприятни условия. Значи в крайна сметка милиони милиарди планети имат живот и разум не по-малко съвършени, отколкото на нашата планета. Ние се ограничихме с групата спирални мъглявини, т.е. с достъпната ни Вселена. Но нали тя е безкрайна. Как може да се отрича животът в тази безкрайност?

Какъв смисъл би имала вселената, ако тя не би била запълнена с органичен, разумен, чувстващ свят? Защо биха били нужни безкрайните пламтящи слънца? Защо ще е тяхната енергия? Защо тя да пропада даром? Нима звездите сияят за украшение на небето, за да доставят наслаждение на човека, както са мислили през средновековието, във времената на инквизицията и религиозното безумие.


2. Ние сме склонни да мислим също така, че най-висшето развитие принадлежи на земята. Но нейните животни и човекът сравнително неотдавна са се зародили и сега се намират в период на развитие. Слънцето ще просъществува като източник на живота още билиони години и на човечеството му предстои през този невъобразим период да върви напред и да прогресира и по отношение на своето тяло, ум, нравственост, познания и техническо могъщество. В бъдеще го очаква нещо блестящо, невъобразимо. След хиляди милиони години нищо несъвършено, подобно на съвременните растения, животни и човека, няма да има вече на Земята. Ще остане само доброто, към което неизбежно ще ни доведе разумът и неговата сила.

Но всички ли планети в космоса имат такава малка възраст, както Земята? Всичките ли се намират в период на развитие, в период на несъвършенство? Както знаем от астрономията, възрастта на слънцата е най-разнообразна: от току що родени разредени гигантски светила до угаснали черни джуджета. Старците са на много билиони години, младите слънца даже още не са родили своите планети.

Какъв е изводът? Излиза, че би трябвало да има планети на всякаква възраст: от пламтящи подобно на слънцата до напълно мъртви поради угасването на техните слънца. Значи едни планети още не са изстинали, други имат примитивен живот, трети са дораснали до развитие на тях на низши животни, четвърти вече имат разум, подобен на човешкия, пети са направили още крачка напред и т.н. Оттук се вижда, че ние трябва да се отречем от мнението, че най-съвършеният живот принадлежи на нашата планета.

Все пак стигаме до извод, който не е съвсем утешителен: във Вселената несъвършеният, неразумният и мъчителен живот е разпространен в същата степен, както и висшият разумен, могъщ и прекрасен живот.

3. Но верен ли е този извод? Не, той не е верен и ние сега ще изясним това. Стигнахме до извода, че възрастта на планетите е най-различна. От това следва, че има планети, които по развитието на своя разум и могъщество са достигнали висша степен и са изпреварили всички останали планети. Те, след като са преминали през всички мъки на еволюцията, знаейки своето печално минало, своето предишно несъвършенство, са поискали да избавят другите планети от мъките на развитието.

Ако ние, земните жители, вече мечтаем за междупланетни пътешествия, то какво ли са достигнали в това отношение планетите, които са с милиарди години по-стари от нас! За тях това пътешествие е също толкова просто и лесно, както за нас пътуването по железопътната линия от един град до друг.

На тези напредничави, зрели планети размножаването върви милион пъти по-бързо отколкото на Земята. Впрочем, то се регулира по желание: трябва ли им по-съвършено население – раждат го бързо, в какъвто брой им трябва.

Посещавайки заобикалящите ги незрели светове с примитивен животински живот, те по възможност го унищожават без мъчения и го заменят със своята съвършена порода. Хубаво ли е това, не е ли жестоко? Ако не би била тяхната намеса, то мъчителното взаимно избиване на животните би продължило милиони години, както и досега то продължава на Земята. Тяхната намеса за съвсем малък брой години, дори дни унищожава всички страдания и поставя вместо тях разумен, могъщ и щастлив живот. Ясно, е че последното е милион пъти по-добро от първото.

Какво следва от това? Следва, че в космоса няма несъвършен и страдалчески живот: него го отстранява разумът и могъществото на напредничавите планети. Ако той съществува, то той не е на много планети. В общата хармония на Вселената той е незабележим, както е незабележима прашинката върху белоснежното поле.

Но как да разбираме присъствието на страданията на Земята? Защо висшите планети не ликвидират нашия нещастен живот, не го прекратят и не го заменят със своя прекрасен живот? Има и други планети подобни на Земята. Защо страдат? В съвършения свят, освен преобладаващия прогрес, има и регрес, назаден ход. Освен това цветята на живота са толкова прекрасни, толкова разнообразни, че най-хубавите от тях трябва да се отгледат, да се дочакат семената и плодовете. Макар напредничавите планети да са изпреварили другите, но нали това може би се обяснява с тяхната по-голяма възраст.

Може да има късни планети с по-добри плодове. Необходимо е да се запълва регреса на Вселената с тези закъснели плодове. Ето защо са оставени без намеса неголям брой планети, обещаващи да дадат необикновени резултати. Между тях е и Земята. Тя страда, но не напразно. Нейните плодове би трябвало да бъдат високи, ако са ù предоставили самостоятелно развитие и неизбежни мъки. Пак ще кажа, че сборът на тези страдания е незабележим в океана от щастие на целия космос.

4. Други мислят: Ние имаме години живот и децилиони години небитие! Не е ли това всъщност небитие, тъй като битието в масата от небитие е незабележимо и е като капка в океана.

Но работата е там, че небитието не е белязано с време и усещане. Затова то един вид не съществува, а съществува само животът. Късчето материя е подложено на безбройна поредица от животи, макар и разделени от грамадни промеждутъци от време, но сливащи се субективно в един непрекъснат и както ние доказахме, прекрасен живот.

Какво излиза? Това, че общият биологичен живот на Вселената не само, че е високоразвит, но и изглежда непрекъснат. Всяко късче материя непрекъснато живее този живот, тъй като промеждутъците на продължително небитие протичат за него незабелязано: мъртвите нямат време и го получават само тогава, когато оживяват, т.е. приемат висшата органична форма на съзнателно животно.

Може би ще кажат: нима е достъпен органичният живот в центровете на слънцата, планетите, газовите мъглявини и кометите. Не е ли обречена тяхната материя на вечна смърт, т.е. на небитие? И Земята, и ние, и всички хора, и целият органичен съвременен живот на Земята е бил някога вещество от Слънцето. Но това не ни е попречило да се измъкнем оттам и да получим живот. Материята непрекъснато се смесва: едни нейни части си отиват в слънцето, а други излизат от него. На всяка капка вещество, където и да се намира, неизбежно ще ù дойде редът да живее. Няма да ù се наложи да чака дълго. Но това очакване и огромно време съществува само за живите и е тяхна илюзия. Нашата капка не изпитва мъчително очакване и няма да забележи билионите години.

Пак казват: аз ще умра, моето вещество ще се разсее по цялото земно кълбо, как мога да се съживя?

Преди вашето зараждане вашето вещество също е било разпръснато, но това не е попречило вие да се родите. След всяка смърт се получава едно и също – разпръсване. Но, както виждаме, то не препятства оживяването. Разбира се, всяко оживяване има своята форма, несходна с предишната. Ние винаги сме живели и винаги ще живеем, но всеки път в нова форма и, разбира се, без памет за миналото.

5. Бъдещите хиляди и милиони години ще усъвършенстват природата на човека и неговата обществена организация. Човечеството ще се превърне един вид в едно могъщо същество под управлението на своя президент. Това ще е най-добрият от всички хора във физическо и умствено отношение. Но ако членовете на обществото са висши по своите качества, то колко ли висш ще бъде научно избраният от тях?

Така се организират неизбежно населенията и на другите планети.

За могъщото население на висшата планета от всяка слънчева система ще бъдат достъпни не само планетите от тази система, но и цялото пространство около слънцето.

То се експлоатира в полза на населението, както и цялата слънчева енергия. Ясно е, че една планета е трохичка в слънчевата система. Тя не представлява център. Населението се разпространява по цялото пространство около слънцето. На обединение подлежи не само всяка планета, но и цялата им съвкупност, и цялото етерно население, живеещо извън планетите в изкуствени жилища. И така, след обединението на всяка планета неизбежно ще настъпи обединението на всяка слънчева система.

Могъществото им е толкова голямо, че те общуват помежду си не само с особени телеграми, но и лично, непосредствено, като познати. Хиляди години са необходими за такова пътешествие, но и хиляди години живеят другите жители на слънчевите системи, защото милиарди години бъдещо развитие, на която и да е планета, ще дадат на населението на всяка и неопределено дълъг живот. Катастрофите на слънцата, техните взривове, повишаването и понижаването на температурите карат населението всичко да предвижда и всичко да знае за съседните слънца, за да могат по-рано да се отдалечат от заплашващата ги опасност.

Образува се съюз на най-близките слънца, съюзи от съюзи и т.н. Къде е пределът на тези съюзи – трудно е да се каже, тъй като Вселената е безкрайна.

Ние виждаме безбройно множество президенти с различна степен на съвършенство. А тъй като тези категории са без край, то няма и предел на личното, индивидуалното съвършенство. Ако има стотици, хиляди президенти от различен ранг, ако обикновеният член на обществото вече е непостижимо висш за нас, хората, то колко по-висш би трябвало да бъде десетият, стотният, хилядният президент.

6. Ние говорихме досега само за нещата и съществата, които са от обикновена материя. Тя съдържа 2 или повече елементи, а последните са съставени от съединения на водородни атоми.

И така, ние говорихме за водородните същества, за водородния свят.

Но няма ли някакво друго вещество? Има при нас такова вещество – малко постижимият светоносен етер, който запълва цялото пространство между слънцата и прави материята и Вселената непрекъсната.

Има основания да се предполага, че слънцата и изобщо всички тела губят материята си толкова по-силно, колкото са по-горещи. Къде отива тази материя? Ние мислим, че тя преминава или се разлага на по-проста и устойчива, която се разпространява в космоса. Може би, това е етерът или друго неводородно вещество.

Но откъде са се появили слънцата, газообразните мъглявини и целият водороден свят? Ако материята се разлага, то би трябвало да съществува и обратен процес – нейният синтез, т.е. нейното образуване от отломъците на отново известната ни водородна материя от 92 вида.

Обратимост ние наблюдаваме във всички механични, физични, химични и биологични явления. Трябва ли да говорим за това? На кого не са известни явленията на обратимостта, кръговия процес, когато разрушеното отново възниква. Подразбирам това явление в неговото широко значение в приблизителен, а не в точен математически вид, защото точно нищо не се повтаря. При тези явления обаче се спазва закона за запазване на енергията. Но тук се намесва скритата потенциална вътрешноатомна енергия на веществото и този процес понякога се обърква. Така радиоактивността на първо време е объркала учените. Да приведем най-простите примери за обратимост. Голямата скорост на телата преминава в малка и обратно. От течността се получава пара и обратно. Става химическо съединение и обратно. Всичките 92 елемента се разлагат на водород, а от последния се получават 92 елемента. Органичната материя преминава в неорганична (разрушение, смърт), а неорганичната в органична.

Така вероятно и разлагането на слънцата на едно място се съпровожда с образуването им на друго място.

Щом обратимостта е толкова обичайна, то защо тя да не бъде допусната и в разрушаването на водородната материя. Тя се превръща в енергия, но трябва да се мисли, че енергията е особен вид най-проста материя, която рано или късно пак ще даде известната ни водородна материя.

Какво представлява самият атом на водорода – началото на целия известен веществен свят?

Той е създаден от изминалото време, а то е безкрайно голямо. Следователно и атомът е безкрайно сложен. Водородът е имал много по-прости родители и още по прости дядовци и т.н.

Това не е ли подобно на произхода на човека? Не са ли били неговите предци все по-прости и по-прости съобразно степента на отдалечаване от нашето време. Родоначалник на човека е водородът, а по-близки негови предци са 92-та елемента. Но човекът е отдалечен от тези предци всичко на всичко с няколкостотин милиона или милиарда години. Това е толкова малко в сравнение с безкрайността! Какви са предците на водорода, ако ги вземем за няколко децилиона години назад?

С една дума, ако се раздели безкрайното време на редица безкрайности, то на всяка от тези безкрайности ще съответства своя материя, свои слънца, свои планети и свои същества. Всяка епоха по отношение на всички предшестващи я е грубо материална, и тази епоха по отношение на последващите е ефемерна. Всичките те са материални, но условно, по силата на извънредната разлика в плътностите на тези светове, едни могат да се нарекат духовни, а други материални. По отношение на нашия водороден свят всички предходни епохи са духовни. И нашата безкрайност от време, когато отмине и настъпи епохата на по-плътното вещество, ще стане духовна. Тя е същата, но това е относително.

Останало ли е нещо от предишните епохи: по-проста материя, леки етерни същества и т.н. Ние виждаме светлинния етер. Не представлява ли това един от остатъците на първобитната материя? Ние виждаме понякога необикновени явления. Не са ли те резултат от дейността на оцелели разумни същества от други епохи?

Възможно ли е да са останали следи от тях? Ще посочим пример. Нашите земни същества са започнали да възникват по време на изстиването на земната кора. Но едни от тях са дорасли до висши животни, а други са останали същите инфузории и бактерии, каквито са били. Изминало е едно и също време, но каква разлика в достиженията. Така че, може би, част от веществото на всяка епоха е оставило известно количество и от свойствената за нея материя, и от свойствените за нея живи същества.

Излиза, че сред нас и едновременно с нас съществуват безкрайно множество други космоси, други същества, които условно ние можем да наречем нематериални или духове.

Какви са те: съвършени или представляват уродливи явления подобно на нашите земни животни?

Ние вече доказахме, че зрелият разум на нашата епоха, отделян от космоса, ликвидира всичко несъвършено. Така че нашата водородна епоха съдържа в себе си прекрасното, силното, могъщото, разумното и щастливото. Говоря за общото състояние на епохата. Също така и разумът на другите епохи е излъчил само добро. Следователно сме заобиколени от съвършени духове.

Още един въпрос: имат ли те влияние върху нас или един върху друг? Всъщност, всички духове от различните безкрайности са материални. Но материята не може да не влияе на материята. Следователно, влиянието на духовете върху нас и по отношение един на друг е твърде възможно. Груб пример: вятърът вълнува водата, океаните и променя сушата.

Можем ли ние да се превърнем в тези духове и да живеем техния живот? Материята ту се усложнява, ту се разлага. И едното, и другото произтичат едновременно и винаги. Колкото повече време минава, толкова повече шансове има да се получи друга материя: по-проста или по-сложна. В първият случай от нашето вещество могат да възникнат духове, във вторият – по-плътни вещества, отколкото водородните. Разбира се най-възможното и близкото е възникването от 92-та елемента. Второто – възникването в елементите на най-близката безкрайност. Още повече време е необходимо за възникването в елементите от безкрайността от втори ред, по отдалечена и т.н.


7. Ще резюмираме изложеното:

А. По цялата Вселена е разпространен органичният живот.

Б. Най-важното развитие на живота не принадлежи на Земята.

В. Разумът и могъществото на напредничавите планети във Вселената я карат да тъне в съвършенство. Накратко казано – нейният органичен живот, с някои незабележими изключения, е зрял и затова е могъщ и прекрасен.

Г. Този живот за всяко същество изглежда непрекъснат, тъй като небитието не се усеща.

Д. Навсякъде в космоса са разпространени обществени организации, които се управляват от президенти с различен ранг. Един президент е по-висш от друг, и по този начин няма предел на личното или индивидуалното развитие. Ако за нас е непонятно висш всеки зрял член на космоса, то колко непостижим е президентът от 1-ви, 2-ри, 10-ти, стотен ранг?

Е. Безкрайността на изминалото време ни кара да предполагаме съществуването на редица своеобразни светове, разделени от безкрайности от по-нисък ред. Тези светове, усложнявайки се, са образували част от своето вещество и част от своите животни в първобитен вид. Те са съвършени по своя род и могат да бъдат наречени условно, вследствие на своята малка плътност, духове. Ние сме обкръжени от сонми духове от различни епохи и можем да се превърнем също и в тях, макар безкрайно по-вероятно е възникването в образа на плътната съвременна материя. И все пак нищо не ни гарантира, че няма да се превърнем в условни духове.

8. Оттук се вижда безкрайната сложност на явленията в космоса, която, разбира се, ние не можем да постигнем в необходимата степен, т.е. тя е още по-висока, отколкото мислим. С постепенното разширяване на ума се увеличават знанията и Вселената все повече и повече се разкрива за него.


КОЛЕБАНИЯ, СЪМНЕНИЯ, ВЪПРОСИ

Има явления, които може да се обяснят само с намесата на други същества. Например, разумното и умерено обръщане към висшите сили се изпълнява от някого, и особено, когато молещият е получил тяхното разположение и действително се нуждае от подкрепа. От нашата гледна точка, ако това и да не е съвсем ясно, то е възможно.

Но ето, как да се разбере помощта от умрели роднини и отишли си от нашия живот издигнати хора, когато вие се обръщате към тях, измъчени от нещастието и несправедливостта? Според нашата теория, те живеят блажен живот, но губят цялото свое минало, и вас в това число. Следователно, тук обръщането към тях е безсмислено.

Как те могат да ни помогнат?

Възможно е те, след като приемат друг образ, да остават наблюдатели на нашия живот. Но кой може да им посочи тяхното родство, ако самите те, както и всички други, са загубили своето минало?

Та и самото родство зад гроба вече няма смисъл.

Един човек, с много добър живот, разказваше, че винаги е получавал помощ в своите страдания от роднините си. Но когато той поискал да се увери в това без нужда, провеждайки експеримент, то веднага загубил подкрепата, т.е. не получил отклик.

Напълно ли са верни нашите утешителни изводи (за монизма)? Не остава ли след смъртта нещо от човека, някаква част от неговия земен нервен живот? Но тогава ние също трябва да допуснем това и за всички животни, макар и в най-разнообразна и низша степен. Съвременната наука не може да признае възможността за такива остатъци, т.е. остатъци на паметта от някакво съществуване. Най-накрая, ако това би било възможно, то и в настоящия живот у нас би останал спомен за безкрайното количество предишни съществувания. Това е немислимо, понеже нито една памет няма да помести безкрайността на предишните усещания.

Възможно е, помощта да оказват не роднините (в което няма никакъв научен смисъл), а други същества, виждайки нашите страдания. Това е напълно допустимо. Ние само мислим, че са роднините, но работата не е свързана с тях.

Аз много съм работил върху целесъобразността на природата и стигнах до положителен извод. Това е дълга тема и заслужава особено изследване. Някой ден ще споделя своите трудове.

Но ако Вселената е целесъобразна, то защо да не се допуснат неща, макар и напълно неразбираеми за нас, но полезни за човечеството.

Така, на Земята лошите постъпки намират възмездие, произтичащо, естествено, от самите тях. Но нали има и престъпления, които минават безнаказано до самата смърт. Всички знаят това и затова не се въздържат от лошото. Целесъобразността и общото благо изискват човек да се плаши от най-малкото отклонение от истината. Хубаво би било, ако той е уверен във възмездието след смъртта, в неотменимото възмездие, каквото и да става. Това би възпряло мнозина от престъпления. Това е хубаво, полезно и целесъобразно. Но щом това е тъй, то защо да не бъде така!

От научна гледна точка възмездието ни изглежда невъзможно, от етична – това е друго нещо.

Също така биха били полезни наградите за подвизите – каквото и да става: ако не в този живот, то в следващия. От наша гледна точка, те съществуват (монизмът). Неприятно е само това, че тези награди се получават безразлично дали и от престъпника и от самоотвержения деец.

Как може да се допусне, например, че виновниците за империалистическата война получават същата награда, както и Галилей, Коперник, Джордано Бруно, Гаус и др. Колко жертви, плач... и в резултат на всички едно и също: щастие и съвършен живот след смъртта. Идеята за наградите е полезна, но не е научна. Но от гледна точка на целесъобразността е допустима.

Различните вероизповедания са разпространявали идеята за наградите и наказанията. Мнозина са вярвали в тях, и затова тази идея е била полезна за своето време.

И сега масите им вярват, но науката не може да ги потвърди. Възможно е те, изигравайки своята целесъобразна роля, да се разсеят от знанието и да се заменят с някакви други убеждения, действащи също така в полза на добрия живот. Например, благодарността към природата, обещаваща висше блаженство. Благодарността, възторгът от бъдещото следсмъртно житие могат също така да послужат като въздържание от злото, както и страхът от наказание.

Мнозина умоляват висшите сили за прошка и по-добра съдба след смъртта за своите близки: родители, съпрузи, деца, приятели. Те не вярват много, но любовта към роднините ги кара да тревожат висшите сили. Мнозина рационалисти не могат да се откажат от такива молитви. Науката счита това за безсмислено; тъй като всички умрели, без разлика, би трябвало да се потопят в съвършенството на Вселената.

Ние се съмняваме и в науката. Някакъв вроден инстинкт ни кара, макар и смътно, не твърдо, с колебания да вярваме в разумността на нашите молитви. Разбира се, науката непрекъснато се развива, не стои на едно място, не е казала последната си дума. За всеки случай хората правят сякаш несъобразното, като не вярват и на науката: в нейната непогрешимост и окончателност. Във всеки случай, ако ние грешим, то голяма вреда от подобни грешки няма.


__________________________________________________________________________

Други философски трудове на Циолковски :

Нирвана

Разговор за Бога

Радостта от смъртта


--------------------
42
Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 12 Apr 2010, 00:52
Коментар #15


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Убийството на Мартин Лутър Кинг - филм


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 20 Apr 2010, 22:50
Коментар #16


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Леонардо да Винчи (Leonardo da Vinci) (1452 — 1519)


«1452 г. роди ми се внук, син на моя син Сер Пиеро, на 15 април, събота, в три часа през нощта. Той носи името Лионардо.»

Така гласи една изключително важна записка в бележника на дядото на Леонардо да Винчи, Антонио. Според Чарлз Никъл, автор на книгата «Леонардо да Винчи — полетите на ума», това събитие най-вероятно се случило в селцето Анкиано на малко повече от три километра от Винчи в италианската област Тоскана.
Антонио и синът му били нотариуси, професионалисти, които поддържали деловия архив. Леонардовата майка Катерина не била омъжена за Сер Пиеро и винаги е изобразявана като слугиня, въпреки че един от ранните биографи на сина й посочва, че била «от добър род». Само че не достатъчно добър за амбициозната фамилия да Винчи. След година родителите на Леонардо вече били женени за други хора: Сер Пиеро за Албиера, дъщеря на богат нотариус, а Катерина за фурнаджията Акатабрига.
Фактът, че Леонардо бил «дете на любовта», явно отначало не му пречел. На кръщенето му десетима кръстници приветствали неговото раждане. После майка му и нейният съпруг навярно го взели със себе си в Кампо Дзепи, наследствената земя на рода Акатабрига на запад от Винчи. Макар че Сер Пиеро, изглежда, бил нещо като отсъстващ родител, Леонардо обожавал чичо си Франческо, който бил едва петнадесетгодишен по време на раждането му и бил омесен от по-меко тесто, отколкото мнозина Да Винчи. Впоследствие майката на Леонардо родила още пет деца.
Като малък той бил обсебен от природата. Обичал животните и любопитствал за залеза. Джорджо Вазари, художник и биограф от ХVI век, го описва като блестящ ученик с разкошен «огледален» почерк, който често засичал учителя си и имал неуморен ум — постоянно се захващал с все нови неща само за да ги зареже съвсем скоро. По-късно през живота му почеркът му се променил и станал по-скромен и делови, но завинаги си останал огледален — по всяка вероятност, защото Леонардо бил левичар и така му било по-лесно.
Освен това сънувал странни сънища. Колкото и да е странно, неговият най-ранен спомен било хвърчило, което паднало в креватчето му и опашката му се завряла между устните на детето. Това определено е един от онези живи сънища, които упорито се запазват в паметта, много по-ясно от истинските събития.

Флоренция (1466—1482)
И постоянно рисувал и ваел. Затова баща му, който усетил, че няма да може да направи юношата нотариус, показал някои негови рисунки на своя приятел, флорентинския скулптор Андреа дел Верокио. Верокио се смаял от творбите и предложил да направи юношата свой чирак. Така петнадесетгодишният Леонардо постъпил при него през 1467 г.
По онова време Флоренция се намирала в състояние на подем. Пищни сгради замествали скромната средновековна архитектура. Могъщата династия на Медичите, която управлявала града, често била предизвиквана от съперници. И въпреки цялата си цивилизованост и меценатство, не Медичите завъртели главата на Леонардо, а Леон Батиста Алберти, изискан и модерен интелектуалец — който освен всичко друго бил архитект, учен, сценичен дизайнер и градостроител.
Ала въпреки развлеченията на Флоренция и нейните ръководители, в студиото - «bottega» — на Верокио имало да се върши работа. Подготовката на чирак била сериозно, официално занимание. Отначало акцентът се поставял върху скицирането. Самият Верокио бил всепризнат майстор на рисунъка и щял да предаде на Леонардо познанията си за перспективата и натюрела, да ръководи неговите проучвания на драперии и цветя и моделирането с глина.
Протежетата на маестрото изпълнявали ролята на модели и се предполага, че през 1466 г. новопристигналият Леонардо е позирал за прекрасния бронз на Верокио «Давид». Смята се също, че Верокио го повел по пътя на вече всепризнатата му хомосексуалност, макар Вазари да твърди, че майсторът най-много «обичал» друг свой ученик, Лоренцо ди Креди.
Щом преценявал, че учениците му са овладели майсторството на скицата, Верокио продължавал с живописта — отначало с традиционните «темперни» (цветни бои, смесени с яйчен белтък), а после и с модерните маслени бои. Леонардо се заел с новата работа с ентусиазъм, който никога не изгубил. Около 1468—1470 г. в студиото на Верокио била нарисувана малката картина «Товий и ангелът» и историците на изкуството са единодушни, че кученцето и рибата в нея са от ръката на младия Леонардо да Винчи. Смята се, че в началото на 70-те години на ХV век, на около двадесетгодишна възраст, той е създавал творби от мащаба на «Мадоната с карамфила», която със сигурност е излязла от студиото на Верокио.
Освен това маестрото и неговият антураж най-вероятно били наемани от Медичи да проектират и изработват различни реквизити за разкошните карнавали, които били една от отличителните особености на флорентинския живот. Въздействието на тази театралност върху Леонардо си проличало години по-късно. Той също имал възможност отрано да се прояви в архитектурата, когато Верокио бил нает да довърши катедралата, като поставил кълбо върху купола.
Междувременно отношенията на Леонардо с баща му, изглежда, били трудни. През 1475 г. Сер Пиеро се оженил за трети път и му се родил законен син, което означавало, че Леонардо ще остане без наследство. Приблизително по същото време по скиците му се появяват меланхолични кратки изрази за пилеенето на време и изгубените приятели. Той е изгорял, сякаш иска да каже творецът, ала още не е открил любовта си.
Така ли е наистина? През 1476 г., в резултат на анонимно писмо, пуснато в една от кутиите, поставени из града за събиране на информация и следене на гражданите, били отправени скандални обвинения срещу четирима мъже, един от които бил Леонардо да Винчи. Твърдяло се, че седемнадесетгодишният Якопо Салтарели, който «извършва множество неморални действия и приема да задоволява онези личности, които искат от него такива греховни неща», многократно се сношавал и с четиримата. В анонимното писмо не се посочвало дали му се плащало за тези услуги.
Въпреки че Леонардо може да е използвал Салтарели за модел, което в никакъв случай не изключва хомосексуални действия, не можем да сме сигурни за сексуалната ориентираност на твореца. Известно ни е, че рисувал сексуални скици на млади мъже, и подозираме, че е бил гей, но анонимните обвинения впоследствие били вдигнати и той бил оправдан.
Артистичният талант на Леонардо бил несъмнен. Според Вазари ангелът, който Леонардо нарисувал в «Кръщението на Христа» на Верокио, бил толкова по-хубав от останалата част от картината, че майсторът се изумил и се отказал от рисуването, ала това е една от ранните му творби и Чарлз Никъл например смята, че не е добра. Самата история е преувеличена и притежава някаква апокрифност.
Преувеличено е и физическото описание на Леонардо в биографията на Вазари. Той е като влюбена ученичка. Всеобщо е мнението, че Леонардо е бил изключително красив, но Вазари го вижда като притежател на «безгранично изящество». И в същото време бил «толкова силен, че можел да устои на всякакво нападение». Леонардо също бил много придирчив към външния си вид и се обличал модерно. Обувките му били от най-хубавата кожа и носел розова туника.
Скоро след раждането на законния син на Сер Пиеро Леонардо отворил собствено студио. Един от учениците му — Паоло — бил още по-противоречива личност и от него. Паоло бил лежал половин година в затвора за своя «греховен живот», което навярно означава «хомосексуалност». Друго «гадже» на маестрото бил Зороастро, екзотичен прислужник, стривач на бои и алхимик, който му останал верен помощник и приятел до края на живота си.
Доколкото е известно, първата поръчка, изпълнена от Леонардовото студио, била картина за олтар, възложена му на 10 януари 1478 г., когато художникът бил двадесет и пет годишен. Други картини започнали да показват склонността му към скалисти и диви пейзажи, така характерни за по-късните му, по-прочути творби. Едно от любимите му животни се появява за пръв път в «Богородица и Младенецът с котка» (1478—1481). Той също започнал да рисува технически скици и да проявява интерес към водата и летателните машини. По-късно през 1478 г. Леонардо скицирал обесения Бернардо ди Бандино, който посмял да намушка Джулиано Медичи. По онова време художникът може да се е опитвал да си осигури работа при Медичи.
Леонардо очевидно се наложил по сравнително обикновен начин. Той бил известен художник, чиито клиенти били сред флорентинските меценати. Имал и външни интереси, но всички те като че ли били свързани с изкуството му. И все пак, когато ни се струва, че сме наясно с него, той ни се изплъзва — напуснал Флоренция и заминал за Милано. И как се представил там? Като музикант.

Милано (1482—1499)
Известно време Леонардо възнамерявал да стане инженер при миланския херцог Лудовико Сфорца. Сфорца бил ужасяващ и войнствен човек и художникът смятал, че може да му помогне в бойните действия, но направил проучвания и установил, че херцогът е и голям любител на лирата — а Леонардо отлично свирел на лира. Щял да примами Сфорца да го наеме.
Планът явно сработил. Скоро Леонардо започнал да скицира бронирани машини и леярни за херцога, някои напълно осъществими. Започнал да приема поръчки за картини, като често работел съвместно с други милански художници. «Богородица на скалите» била нарисувана през 1485 г. Приблизително по същото време той нарисувал «Дамата с хермелина», загадъчен портрет на Сесилия Галерине, която сигурно била любовница на херцога.
И натрапчивото водене на бележки започнало сериозно, отчасти в опит да стане незаменим за херцога. Въпреки че от практическа гледна точка с това целял да си осигури прехраната, някъде тук определено имало и стремеж за задоволяване на едно момче с отсъстващ баща. Огромните мащаби на Леонардовите бележници е легендарен. В тях той записвал всевъзможни изобретения, архитектурни наблюдения, анатомически изследвания.
Леонардо подходил към анатомията директно, чрез модерния и противоречив метод на дисекцията. Анатомът в него ясно личи в много негови скици, ала това навярно е най-очевидно — наред с интересите му към геометрията и архитектурата — във «Витрувианският човек» (1490), показан тук, който може да е и автопортрет и който разглежда представите за хармонични пропорции, за пръв път проучени от архитекта и военния инженер Витрувий от I в.
Детските увлечения на Леонардо също се проявяват от време на време. През лятото на 1489 г. Сфорца му възложил да направи могъщ и внушаващ страхопочитание бронзов кон като паметник на бащата на херцога. Леонардо обожавал конете и бил правил множество прекрасни скици на тези животни, но започвала да му се носи славата на човек, на когото не може да се разчита, и владетелят не бил убеден, че той ще изпълни проекта. В края на краищата той се провалил, тъй като използвали определения за скулптурата бронз, за да направят три топа, ала Сфорца вероятно още отначало е бил разтревожен от Леонардовата амбиция. По структурни причини конете винаги се изобразявали в тръс — Леонардо бил решил да направи този изправен на задни крака.
През 1489 г. той успял да задоволи театралните си интереси, като създал декори и фантастични гротескни маски за сватбените празненства на племенника на Сфорца, херцог Джан Галеазо. Леонардовият помощник Болтрафо направил красива скица на младоженката, Изабела Арагонска.
Не толкова полезно се оказало едно непослушно десетгодишно момче, което пристигнало приблизително по това време. Казвало се Джакомо — въпреки че е по-известно с прякора си Салаи, «Дяволчето». Момчето било от Орено, на север от Милано, и било наето да помага в студиото с перспективата да бъде подготвен за художник, когато порасне. Немирникът веднага се заел да запълва дните си, като крадял от хората и им разпарял дрехите. Леонардо едновременно го обичал и се вбесявал от него. Когато Салаи навлязъл в юношеска възраст, двамата почти със сигурност станали любовници.
Следващият период бил неспокоен, с много пътуване из Алпите. После изневиделица научаваме, че пристигнала някоя си Катерина. Въпреки че бележниците на Леонардо отразяват това събитие с възможно най-мрачни и кратки думи, това определено трябва да е била майка му. В записките му се появяват максими, които изразяват смущение от дълбоко скрити чувства: «При някои животни Природата изглежда жестока мащеха, вместо майка, а при други не мащеха, а нежна майка.» Или: «Не лъжи за миналото.»
През 1495 г. започнала работата по втората по известност творба на Леонардо, «Тайната вечеря». Значението й за него проличава от едно негово писмо до херцога, в което художникът се оплаква, че бил «ядосан», защото го разсейвали «по-маловажни поръчки». Сигурно му се е струвало, че те му отнемат цяла вечност. Заедно със своите ученици той използвал нов метод, който му позволявал да рисува по-бавно, отколкото с традиционните средства, но скоро се оказало, че боята се лющи. В резултат през вековете редица художници се опитвали да «спасят» картината и още повече скрили шедьовъра на великия майстор.
Кратък отдих от огромното напрежение настъпил през 1497 г., когато херцогът му подарил голям парк. Леонардо се влюбил в него. Но през 1499 г. на италианските граници започнали да се събират френски войски и художникът отново се приготвил за път. Скоро Сфорца избягал и Леонардо имал нужда от нов покровител.

Флоренция (1500—1508)
Последвал нов период на обикаляне, който започнал с Мантуа. Леонардо се отбил там да види красивата и страшна снаха на Сфорца Изабела д'Есте. И я нарисувал — със скръстените ръце на Мона Лиза. После продължил за Венеция, където съветвал венецианския сенат за евентуалното укрепване на река Исонцо и научил за книгопечатането. Там научил също, че французите са заловили Сфорца — осем години по-късно херцогът починал в плен.
Всичко във Флоренция естествено било познато, но имало и промени. Художниците, на които се възхищавал, започвали да умират. Медичите били съборени шест години по-рано, но въпреки всичките си отвратителни навици, поне били цивилизовали града. Адският монах, който ги заменил, Джироламо Савонарола, проповядвал морално пречистване и активно унищожавал произведения на изкуството. Републиканската власт воювала срещу Пиза, за което се нуждаела от военните способности на Леонардо.
Художникът очевидно бил търсен и заради изобразителното си изкуство. През 1501 г. друг монах, фра Пиетро Новелара, му пратил писмо, за да му съобщи, че Изабела д'Есте иска още негови картини. Като цяло, тя получила каквото искала — но не точно тогава. Щяло да й се наложи да почака, докладвал й бедният монах, тъй като Леонардо работел върху олтарна картина и животът му бил «крайно нередовен и безреден... той, изглежда, живее ден за ден».
Въпреки цялата си алчност и настойчивост Изабела щяла да му бъде добра и съчувстваща покровителка, ала Леонардо искал да хване много по-голяма и хлъзгава риба — някой, който не падал по-долу по алчност, само че за земя и власт. През 1502 г. той постъпил на служба при Чезаре Борджия — образец за «Князът» на Макиавели.
Борджия бил завзел различни италиански области в Централна Италия и се обявил за «херцог на Романя». Едно от завзетите градчета, които Леонардо почти незабавно започнал да обикаля като консултант по различни строителни проекти, било Имола. Леонардо проектирал мостове и обсъждал промяна на коритото на река Арно.
Освен това се запознал с неизвестния млад писател Николо Макиавели. За разлика от своя нов приятел, Леонардо не изпитвал особено възхищение към своя нов властолюбив и войнолюбив покровител. Въпреки участието си в проектирането на бойни машини художникът бил миролюбив по природа. Затова, докато Борджия опустошавал страната и нейния народ и Макиавели си водел бележки, Леонардо се опитвал донякъде да уравновесява положението, като поел по своенравно невинен път и наблюдавал прости неща: топографията, механизма на черковната камбана. По думите на Чарлз Никъл, «Той гледал на другата страна». А и се оказало, че Борджия не е неудържим. Когато баща му починал, той изгубил властта си и дошло време Леонардо и неговите хора — сред които стривачът на бои Зороастро и немирният Салаи — отново да си плюят на петите.
Скоро след това започнала работата по най-известната творба на Леонардо, «Мона Лиза», или по-точно «La Gioconda» — «Джокондата» — тъй като «Мона Лиза» е име, влязло в употреба едва през ХIХ век. Прочутото платно е кулминация на няколко интересни аспекта в неговото творчество и въпреки по-пикантните слухове за противното — поради нейната дяволита усмивка винаги ни се е искало Джокондата да крие съответната история — то навярно е обикновена поръчка от флорентинския търговец Франческо дел Джокондо и изобразява жена му Лиза.
Макиавели не бил единствената бъдеща суперзвезда, която влязла във връзка с нашия герой по онова време: на Леонардо да Винчи и Микеланджело Буанароти понякога им се струвало, че Флоренция просто не е достатъчно голяма за двамата. Леонардо неуспешно се опитал да уреди пренасянето на Микеланджеловия «Давид» на по-незначително място от главния вход на Палацо Векио. Микеланджело предпочитал по-директна атака и дразнел съперника си с провала на неговия бронзов кон.
През юли 1504 г. починал Сер Пиеро и Леонардо отново отбелязва събитието с бележка, отличаваща се със сърцераздирателна краткост, този път като част от списък. Каквито и да били чувствата му — освобождение, загуба, скръб? — бащината му смърт носела ужасно жило в опашката си: Леонардо бил изключен от завещанието. Той навярно вече не се нуждаел от тези пари, ала от продължаващото му търсене на одобрение можем да заключим, че не би се отказал от признанието.
През декември художникът започнал работа по бойните сцени в «Битката при Ангиари». След смъртта на баща му и след всички кръвопролития от ръцете на неговите покровители Сфорца и Борджия това преживяване навярно му подействало пречистващо. Освен това повече отпреди разсъждавал за птици и летателни машини. И тук Леонардо не си се представял като образец за ренесансовия човек повече, отколкото докато сънувал хвърчила в креватчето си пет десетилетия по-рано. Просто му се искало да полети.


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
Репликант
коментар 12 Sep 2010, 10:20
Коментар #17


Juventus star
*****

Група: Фенове
Коментари: 2 563
Регистриран: 21-October 08
Потребител No.: 1 392



Хенрик Сенкевич



(Henryk Adam Aleksander Pius Sienkiewicz, 05.05.1846 - 15.11.1916)


Хенрик Сенкевич е полски писател и журналист, нобелов лауреат, автор на исторически романи, публикувани в подлистници, популярни и до днес.По тях са създадени редица филми.

Сенкевич се ражда на 5 май 1846 г. в селцето Вола Окшеска (областта Подлаше) в обедняло шляхтишко (дребноблагородническо) семейство. Постъпва в гимназия във Варшава(1858), след това учи в Юридическия и във Филолого-историческия факултет на Главното училище на полската столица (1866-1869), впоследствие превърнато в руски университет. За да се издържа, същевременно работи. Напуска университета през 1871 г., без да положи последните изпити.

Дебютира в печата още през 1869 г. с рецензия върху представления на драматурга и режисьора Винценти Рапацки. Първите му литературни произведения излизат през 1872 г. (”Хуморески от чантата на Ворошило”, ”Напразно”). От 1872 до 1887 Сенкевич редовно сътрудничи на варшавския печат като репортер и фейлетонист. През 1874-75 г. става съсобственик на позитивистичния двуседмичник ”Нива” , а по-късно работи като редактор в консервативния вестник ”Слово” (1882-1887).

Началото на творческите успехи на Сенкевич настъпва, когато редакторът на популярната ”Газета полска” Едвард Лео забелязва таланта на младия сътрудник на изданието и го праща като кореспондент в Съединените щати. Хрониките от Америка се появяват под псевдоним Литвос и всъщност спасяват вестника от тежка финансова криза (по-късно излизат под заглавие ”Писма от пътуването до Америка”, 1878).

Докато живее в Калифорния (1876-1878), Сенкевич опитва да създаде земеделска комуна с приятели, също полски емигранти. Оттам насетне пътешествията му в чужбина винаги ще са свързани с разнообразни и необичайни обстоятелства.

През 1879 г. Сенкевич посещава различни европейски страни, полагайки грижи за своята болна от туберкулоза съпруга (Мария Шеткевич, починала през 1885 г.). През 1886 г. прави обиколка из Константинопол, Атина, Неапол и Рим (по пътя спира за общо пет дни и в Русе и Варна). През 1888 г. попада в Испания, а през 1890 г. дори се присъединява към ловна експедиция в Занзибар.

80-те години на 19 век са време на най-голямата слава на писателя Сенкевич. Тогава авторът се включва активно и в благотворителни и патриотични акции. През 1882 г. става съучредител на Касата на името на Юзеф Мяновски, а през 1889 г. основава стипендия на името на Мария Сенкевич за творци и писатели, болни от туберкулоза, както и противотуберкулозен санаториум в Закопане. През 1899-1900 г. е председател на варшавската Литературна каса. През 1904 г. публикува анонимно ”Отворено писмо на един поляк до руския министър”, в знак на протест срещу полицейщината в полските земи под имперска власт.

През 1905 г. става съосновател на просветната организация Полска Мачеж Школна и до 1907 г. ръководи нейния надзорен съвет. През 1906 г. публикува отворено писмо до пруския крал и немски император Вилхелм II, осъждайки преследванията на поляци на територията на Прусия. През 1908 г. Сенкевич организира международна анкета ”Прусия и Полша”, в която няколко десетки европейски общественици порицават берлинската репресивна политика спрямо поляците.


Най-напред Хенрик Сенкевич се утвърждава в полето на новелистиката, редом с друг емблематичен автор от същия период, Болеслав Прус. Темите му могат да се разделят в три главни групи: тежката емигрантска участ и носталгията по дома на поляците в Америка (”За хляба”, ”Пазачът на фара”); окаяният селски живот (”Скици с въглен”, ”Бартек победител”); детската беззащитност (”Янко музикантът”).

Така или иначе, връх в творческия път на Сенкевич несъмнено са неговите исторически романи. Приемани отначало с колебание от критиката, те първоначално излизат като подлистници в пресата и така си спечелват огромна популярност. За пръв опит в жанра се смята разказът ”Татарски плен” (1880).

В романовата трилогия ”С огън и меч” (1884), ”Потоп” (1886) и ”Пан Володиовски” (1888) Сенкевич въвежда печелившата уолтър-скотовска схема на баланс между историческата и авантюрната сюжетна линия. Характерна за трилогията е връзката между индивидуална и държавна участ. Авторът акцентира главно върху военните стълкновения през втората половина на 17 век: въстанието на Хмелницки, шведското нашествие, битките с турците. Във всеки от трите романа наред с фикционалните персонажи е обрисуван и конкретен национален герой (Йереми Вишньовецки, Стефан Чарнецки, Ян Собески).

Със сходен белетристичен метод Сенкевич подхожда и към следващия си изключително успешен роман – „Quo vadis” (1896). Тук съвестното реконструиране на римската история и на автентичния живот в империята върви ръка за ръка с личните перипетии и гоненията срещу първите християни. Романът печели определението ”християнски бестселър” и хвалебствия от Ватикана.

За шедьовър на своя живот Сенкевич подготвя романа „Кръстоносци” (1900), посветен на Грюнвалдската битка.

В началото на 20 век Сенкевич замисля създаването на нова трилогия, от която успява да публикува само ”На полето на славата” (1906).

Известната у нас като ”Стас и Нели” детска повест на Сенкевич носи оригиналното заглавие ”През пустини и джунгли” (1912) и разказва приключенията на взетите в плен от арабите полско момче Сташ Тарковски и английско момиче Нел Роулинсън, които успяват да избягат и поемат през джунглата и пустинята да търсят спасение.

ачен и обичан още приживе, през 1900 г. Хенрик Сенкевич е почетен с тържествено честване на 25-годишния му творчески юбилей. В знак на признателност полската общественост му дарява имението Обленгорек край Келце, купено с пари, събрани чрез подписка. Световното признание идва с Нобеловата награда от 1905 година, но далеч не спира дотук: Сенкевич става почетен доктор на Ягелонския (1900) и на Лвовския университет (1911), член на Краковската академия на науките (1893), на Варшавското научно дружество (1907), на Царската академия на науките в Петербург (1896), на Чешката академия в Прага (1900) и на Сръбската академия на науките (1906), както и почетен гражданин на Лвов (1902).

От избухването на Първата световна война Сенкевич се установява в Швейцария, където организира с други полски патриоти Генерален комитет за подпомагане на пострадалите от войната в Полша. Умира на 15 ноември 1916 г. във Вьове. През 1924 г. тленните му останки са пренесени във Варшава и положени в катедралата ”Свети Ян”.


Творби:

"Трилогия":

- "С огън и меч" (1884)
- "Потоп" (1886)
- "Пан Володиовски" (1888)

"Без догма" (1891)

"Семейство Поланьечки" (1894)

"Quo Vadis?" (1895)

"Кръстоносци" (1900)

"На полето на славата" (1906)

"През пустини и джунгли" (1912)


--------------------
Special police squads - Blade Runner Units - had orders to shoot to kill, upon detection, any trespassing Replicant. This was not called execution. It was called retirement.
Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 07 Jun 2012, 00:58
Коментар #18


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



Един страхотен материал от iskamdaznam.com, който беше обещан неотдавна и вече е факт. Очаква се дори и втора част, тъй като темата е доооста обширна и някои неща не са разгледани, а разгледаните са представени сравнително накратко. Определено си струва четенето, а освен полезно е и написано доста леко за четене. Enjoy smile.gif


Никола Тесла – най-великият изобретател



Никола Тесла е роден в Смилян, тогавашната Австро-Унгарската империя, на 10 Юли 1856г. Родителите му били сърби. Баща му – строг православен свещеник, както и надарен писател и поет. Майка му – упорита жена с много таланти, която изобретявала уреди за домакинството.

Тесла започнал домашно училище, след което бил записан в гимназия в Карловац, Хърватия. Още от тази възраст той демонстрирал отлични математически способности и можел да решава сложни уравнения на ум, което накарало много от учителите му да смятат, че преписва. По това време младият Нико видял метална гравюра на Ниагарския водопад. Във въображението му веднага изникнало огромно водно колело, което се задвижвало от силата на водата. Дори казал на чичо си, че един ден ще отиде в Америка и ще впрегне енергията по този начин. 30 години по-късно, той наистина го прави. Въпреки ранните признаци на креативност, Тесла още не смятал да става изобретател.

Математиката и науките му били много интересни и Никола си бил поставил за цел да стане инженер, но постоянно бил потискан от желанието на баща си да бъде свещеник като него. За първи път обаче, бъдещият изобретател се сблъскал с електричеството докато галел котката си и забелязал, че в тъмното проблясват видими искри. Това дълбоко погалило любопитството му и е повратна точка в живота му. Той искал да разгадае мистерията на електричеството.



На 17 години Тесла се разболява от холера и баща му обещава, че ако оживее, ще му позволи да учи за инженер в Австрийското политехническо училище. За щастие на младежа, той оживява и мечтата му става реалност. Започва да учи механично и електрическо инженерство. Един ден учителят му демонстрирал пред класа динамото на Грам – машина, която можела да служи както като мотор, така и като генератор. Тя работила с постоянен ток и издавала много искри, докато се въртяла. Тесла решил, че изобретението може да се усъвършенства, като се използва променлив ток. За учителят това прозвучало просто като фантазия и приел идеята с насмешка.

Тесла обаче не се давал толкова лесно и през следващите години направо бил обсебен и вярвал, че решението, което търсел се криело в променливия ток. На 24-годишна възраст амбициозният младеж вече живее в Будапеща, когато един ден се разхождал в парка с приятел и внезапно му просветнало. Той започнал с пръчка да чертае по пясъка диаграмите, които изниквали в главата му. Шест години по-късно ги представя пред Американския институт на електрическите инженери. Откритието му води до създаването на асинхронния двигател – изобретение, което скоро ще промени света.



Към Америка

След голямото си откритие в Будапеща, Никола Тесла е наеман от електрически компании в Страсбург и Париж, за да подобри съоръженията им, които работят с постоянен ток. Прави опити в Германия и Франция да привлече инвеститори с идеята си за мотор на променлив ток, но безуспешно. Станало му ясно, че за да реализира идеята си, ще трябва да се срещне с най-известния електрически инженер в света по онова време – Томас Едисън.

На 28 години Тесла пристига в Ню Йорк и остава шокиран. Пред очите му се разкрива гледка, която по неговите думи е „машинизирана, груба и непривлекателна.“ Имигрантът има 4 цента в джоба си, няколко математически уравнения, чертеж на летателна машина и препоръчително писмо от Чарлз Бачеръл, един от съдружниците на Едисън в Европа.




Тесла и Едисън

Електричеството е въведено за първи път в Ню Йорк през 70-те години на 19-и век. Лампата с нажежаема жичка на Едисън довела до непрекъснато увеличаващо се потребление на електроенергия. Неговата електроцентрала за постоянен ток на улица Пърл в Долен Манхатън бързо се превърнала в монополна. Улиците на града се осеяли с дървени стълбове, които поддържали висящите кабели, някои от които били оголени и представлявали реална опасност. Жителите на Бруклин до толкова били свикнали с това, че за тях било ежедневие да избягват електрошоковите удари. Въпреки това обаче, хората бързали да прокарат ток в къщите си и инвестирали в проекта на Едисън.

Именно по това време Тесла влиза в офиса му. Развълнуван и ужасен да се срещне с идола си, той му подава препоръчителното писмо, в което пишело: „Скъпи ми Едисън, познавам двама велики мъже и ти си един от тях. Другият е този младеж!“. Тесла разказал за опита си до тук и плановете си за променливия ток.

Едисън знаел много малко за променливия ток и не се и опитвал да научи повече. Макар в лицето на младежа пред него да виждал конкуренция, в него имало нещо различно и по-особено. Наел го веднага и го назначил да прави подобрения по електроцентралите му за постоянен ток. Обещал му възнаграждение от 50 000$ (равни на около 1 милион долара днешни пари) при успех, най-вероятно мислейки си, че това, което иска от Тесла е невъзможно за изпълнение. Обещанието за толкова много пари обаче не останало пренебрегнато от обеднелия имигрант.

Тесла и Едисън споделяли някои общи черти. Нито един от двамата не се наспивал добре. Едисън можел да работи с дни, подремвайки за кратко в офиса си. Работното му време често било от 10:30 сутринта до 5 сутринта на следващия ден. Дори на преклонна възраст, той спял само по няколко часа нощем. Тук обаче приликите между тях свършват. Тесла разчитал на вдъхновението, внимателно обмислял плановете в главата си и изпипвал всеки детайл, преди да премине към същинската работа. Едисън обаче разчитал на пробите и грешките, като казвал, че изобретението е 5% вдъхновение и 95% упоритост. Докато Едисън бил самоук, Тесла имал техническо образование, знаел 8 езика, можел да запомня цели книги и след това да ги рецитира, както и да измисля сложните си изобретения в ума си и да ги строи, без да има нужда от никакви записки.

Било само въпрос на време, преди тези различия да доведат до конфликт. Няколко месеца след назначаването си, Никола Тесла заявил, че е приключил със задачата си. Когато отишъл при шефа си, за да получи обещаното плащане, Едисън изглеждал дълбоко учуден. Обяснил, че офертата не била сериозна и когато Тесла станел истински американец, може би щял да разбере шегата. Сърбинът разбира се бил изключително възмутен и веднага напуснал.

Из града започнал да се носи слуха за чужденец с необикновен талант, който едва свързвал двата края. Тогава с Тесла се свързали инвеститори, които му поръчали да разработи по-добри електродъгови лампи. Това не било на каквото се надявал изобретателят, но все пак щяло да бъде достатъчно, за да финансира собствена компания. Блестящият инженер се захванал на работа и направил красива нова лампа, с нов дизайн и по-ефективна от преди. За съжаление всичките му спечелени пари отишли при инвеститорите и за него останали само купчина безполезни сертификати.

Късметът му обаче скоро щял да се промени. Г-н Браун от компанията Уестърн Юниън се съгласява да инвестира в идеята на Тесла за електрически двигател. В една малка лаборатория, в близост до офиса на Едисън, Тесла бързо разработил всички части за системата на електрическия двигател, който се използва в цял свят и до днес. Битката за построяването му вече била спечелена, но тази за комерсиализацията му едва сега започвала.



Електрическата война

През Ноември и Декември 1887г. Тесла регистрира седем патента в областта на многофазния електрически двигател и трансмисия. Те образували цяла система от генератори, трансформатори, трансмисии, мотори и лампи. Тези идеи били толкова оригинални, че срещу тях нямало никаква конкуренция и по-късно се оказват най-важните патенти след телефона.



Предприемчивият индустриалец Джордж Уестингхаус, изобретателят на въздушните спирачки при железниците, чул за изобретението на Тесла и сметнал, че това може да се окаже решението за предаване на електрически ток на големи разстояния. Отишъл в лабораторията на изобретателя и му предложил $60 000 за патентите му – 5000 в брой, а останалото като 150 дяла от акциите на компанията му. Също така се съгласил да плаща по $2,50 за конска сила продаден електрически ток. С още много изобретения в главата си, Тесла бързо инвестирал половината от парите в нова лаборатория и едва ли е подозирал каква битка ще се разиграе.

Патентите на Тесла станали причината за индустриална война. На карта било заложено бъдещето на индустриалното развитие на САЩ. Щяло да се реши дали променливият ток на Уестингхаус ще бъде избран за водеща технология или това ще е постоянния ток на Едисън. Последният започнал масирана пропаганда срещу конкуренцията си.




Тесла и Уестингхаус


„Спомням си как Том разправяше, че постоянният ток бил като река, която спокойно се вливала в морето, докато променливият ток – бурен поток, изливащ се в пропастта. Представете си само! Беше наел професор Харолд Браун, който обикаляше и говореше глупости на хората. Дори публично убиваха с ток кучета и коне, за да покажат, колко опасен е променливият ток.“, споделя Уестингхаус.

Ето какво се било случило с домашните любимци на много хора от града, които напоследък взели да изчезват. В същото време обаче в щатския затвор за първи път предстои един убиец да бъде екзекутиран с електрически стол. Професор Браун успешно и нелегално поръчал един използван генератор на Уестингхаус, за да демонстрира веднъж и завинаги колко страшен е променливият ток. Опитната мишка бил Уилям Кемлър, осъден убиец, който е екзекутиран на 6 Август 1890г. Той умрял в адски мъки, а смъртта му била ужасяващ спектакъл.




Уилям Кемлър - първата жертва на електрическия стол

Въпреки лошата антиреклама, за Уестингхаус и Тесла нещата вървели добре. Компанията спечелила проект за осветяването на Световния панаир в Чикаго – първият изцяло електрически панаир в историята. Темата била Колумб – по случай 400-годишнината от откриването на Америка. Уестингхаус подбил цената на Едисън от милион долара на половина и така спечелил. По-голямата част от разходите на Едисън били свързани с количеството мед, което било нужно за прокарването на постоянен ток. Предложението на Уестингхаус и Тесла било по-ефективната и евтина система с променлив ток.

Панаирът отваря врати на 1 Май 1893г. Президент Кливлънд натиснал един бутон и стотици хиляди лампи осветили сградите наоколо. Този „Град на светлината“ бил дело на Тесла, Уестингхаус и дузина нови електрически генератора. 27 милиона души посещават панаира и всички разбрали, че бъдещето е в променливия електрически ток. От този момент нататък повече от 80% от всички електрически устройства в САЩ били правени за тази система.



Ниагарския водопад

Проектът за водноелектрическа централа на Ниагарския водопад досега било чист технологически оптимизъм. Американците отдавна си мечтаели да впрегнат силата на водопадите, но досега това било непостижимо. Самият Тесла още от дете имал такава идея.

В края на 1893г. Уестингхаус печели договор за изграждането на такава станция и мечтата на Едисън най-после се превърнала в реалност. В конкурса за проекта участвали много експерти от цял свят. Някои предлагали пневматична система, други пък система от въжета и пружини. Едисън също се включил с неговия постоянен ток. В крайна сметка Уестингхаус и Едисън вече били популярни и са избрани за амбициозния проект.



Работата по ВЕЦ-а започва и се оказва доста тежка за инженерите, механиците и работниците, но най-вече за инвеститорите. В проекта инвестират много от най-богатите хора в Америка. След 5-годишни мъки, съмнения и финансови кризи, централата е завършена. Тесла не се съмнявал нито за миг, че плановете му ще проработят. Инвеститорите обаче не били толкова сигурни. Макар машините да работели безпроблемно в главата на изобретателя, подобно нещо се правело за първи път и било изключително скъпо.

В крайна сметка всички страхове и съмнения се оказали неоправдани. Когато машините заработили, електрическият ток достигнал до Бъфало към полунощ на 16 Ноември 1896г. През следващите години електрическото потребление непрекъснато се увеличавало и генераторите на Ниагарския водопад нараствали постепенно, докато не достигнали заплануваните 10 и захранили Ню Йорк. Бродуей светел през нощта, както и улиците и подземното метро. Дори системите на Едисън преминали на променлив ток.



Макар войната да била спечелена, тя струвала скъпо на Уестингхаус и Едисън. И двете конкурентни компании били морално и финансово разорени. Големите индустриалци обикаляли като лешояди. Най-богатият от тях, Дж.П. Морган искал да изкупи всички водноелектрически централи в САЩ и започнал да манипулира стоковата борса, за да принуди Уестингхаус да му продаде патентите на Тесла.

Тогава Уестингхаус повикал изобретателя и го помолил да преразгледа първоначалния договор, с който му дал голяма част от активите на компанията. В знак на изключителна щедрост и признателност, Тесла взема решаващо за историята решение да скъса договора. Все пак той бил изключително благодарен на единствения човек, който повярвал в изобретението му. Пък и бил убеден, че му предстоят още много такива. Така той спасил компанията на Уестингхаус, но иронично след това до края на живота си живее в нищета.



Високи честоти

След успеха при Ниагара, Тесла се връща към любимото си занимание – експериментирането. Обратно в лабораторията си на улица Гранд в Ню Йорк, той започва да разучава високочестотния електрически ток.

До момента вече били направени няколко големи пробива в областта. През 1873г. Джеймс Клерк Максуел доказва математически, че светлината е електромагнитна радиация – електричество, вибриращо с изключително голяма честота. 15 години по-късно Хайнрих Херц потвърждава експериментално, че електрическата искра предава електромагнитни вълни в пространството. Тези открития идентифицират радио вълните и предоставят един свят на изцяло нови възможности за електричеството.

Никола Тесла започнал да търси устройство, което да му позволи да навлезе в тази неизвестна територия. Той знаел, че високите честоти биха имали много технически преимущества: лампите щели да светят по-ярко, електричеството да се предава по-ефективно и всичко щяло да бъде много по-безопасно, защото енергията можела да преминава безопасно през тялото.




Марк Твен държи лампа, докато през тялото му преминава високочестотен ток.

Първоначалната цел на изобретателя била да изчисли честотата на слънчевата светлина и да направи лампи от ново поколение. Надявал се с това да елиминира лампата с нажежаема жичка на Едисън, която усвоявала само 5 процента от наличната енергия.

Той започва експериментите си с генератори, работещи на по-голяма честота. Открил обаче, че при 20 000 цикъла в секунда, машините започвали да се разпадат. Решението на този проблем дошъл с впечатляващо ново изобретение, което днес наричаме бобина на Тесла. Патентовано през 1891г., това устройство превръщало обикновеното напрежение от шест цикъла в секунда и увеличавало честотата му до стотици хиляди цикли. Освен това бобината можела да генерира много висок волтаж.




Тесла държи изпълнена с газ и покрита с фосфор безжична лампа

С помощта на това си изобретение Тесла разработва първите неонови и флуоресцентни лампи. Той също така прави първите рентгенови снимки. Тези открития обаче бледнеят в сравнение с това, което прави през 1890г, когато осветява вакуумна тръба безжично – предавайки енергията по въздуха. Това е началото на един от най-дръзките проекти на Тесла – безжично предаване на енергията.


Кой е изобретил радиото?

С изобретяването на новите бобини, скоро Тесла открил, че с тях може да предава и получава радио сигнали, ако са настроени на същата честота. Когато бобината е настроена да прихваща определена честота, тя буквално усилва входящата енергия. До 1895г. Тесла вече можел да предава сигнали на 80 километра разстояние. В същата година обаче се случва голямо нещастие. Пожар унищожава сградата, в която се намира лабораторията му и унищожава проектите му.



Моментът нямало как да бъде по-неподходящ. По същото време в Англия младият италианец Гулиелмо Маркони се труди усилено върху устройство за безжична телеграфия. На следващата година той подава първия такъв патент. Изобретението му имало само две вериги и хората твърдели, че не можело да предаде сигнал и през една улица разстояние. По-късно Маркони демонстрира предаване на големи разстояния, използвайки осцилатора на Тесла.

Сърбинът подава свой собствен радио патент през 1897г. Той бил одобрен три години по-късно. Маркони прави това през 1900г, но неговият патент бил отхвърлен, както и следващите му опити за такъв, защото Тесла и други изобретатели били с приоритет.




Маркони

Нито един патент обаче не е сигурна работа, както показва кариерата на Тесла. През същата година компанията на Маркони се издига на стоковата борса. Това се дължало предимно на семейните му връзки с аристокрацията на Англия. Акциите му се качили от $3 на $22 и италианецът си спечелил международна слава. Едисън и Андрю Карнеги инвестират в компанията, а Едисън дори станал инженер-консултант в американския й клон. На 12 Декември 1901г. Маркони за първи път предава и получава сигнали през Атлантическия океан.

Отис Понд, един от инженерите, които тогава работили за Тесла, му казал: „Изглежда Маркони ти има зъб.“ Тесла отговорил: „Маркони е добър човек. Остави го. Все пак използва 17 от моите патенти.“

През 1904г. обаче изненадващо Офисът по патентите променя предишното си решение и дава патента за радиото на Маркони. Причините за това никога не стават ясни, но големите инвестиции на Маркони в Щатите са едно вероятно обяснение. Тесла си имал и други проблеми по това време, така че го преживял. Когато обаче през 1909г. Маркони печели Нобелова награда, нашият изобретател направо побеснял. 4 години по-късно той съди компанията на Маркони за имитация на патентован артикул, но нямал нужните финанси, за да продължи съдебното дело срещу такава голяма корпорация. Чак през 1943г., няколко месеца след смъртта на Тесла, Върховният съд на САЩ му връща патента. Причините обаче са съвсем различни. Тогава Маркони съди правителството на Щатите за използване на патентите му през Първата световна война. Съдът просто избегнал ситуацията като преписал патентите обратно на Тесла.



Роботът

Тесла искал да демонстрира потенциала на системата си за безжично предаване на енергията по необикновен начин. През 1898г. на електрическо изложение в наскоро завършения Медисън Скуеър Гардън той демонстрира първото устройство, управлявано от радио вълни. Всички очаквали изненади от Тесла, но малцина били подготвени да видят малката, странно изглеждаща лодка, плаваща в декоративното езеро.



Лодката на Тесла, управлявана чрез радио вълни

Както и при повечето му други изобретения, тълпата от зрители не били сигурни как да реагират. Тесла майсторски успокоил хората и ги окуражил да задават каквито искат въпроси относно лодката. По това време много малко хора били чували за радио вълните и някои смятали, че лудият изобретател управлява лодката с мисълта си.

Тесла не се ограничил само с лодките, а интегрирал изобретението си в най-различни превозни средства и механизми. Когато един журналист предложил, че лодките могат да се използват да пренасят бомби по време на войната, Тесла се ядосал. Той бързо го поправил, казвайки, че това не е безжично оръжие, а раса роботи, механични хора, които ще вършат физическата работа вместо нас. Тесла един вид поставя основите на роботиката, макар да не е признат за това. Просто неговите изобретения са били много по-напред от времето си и хората не са можели да си представят приложението им.



Колорадо Спрингс

В края на 19-и век Тесла вече бил убеден, че е възможно безжично да се предава електричество на голяма височина. Там въздухът е по-разреден, следователно и проводимостта е по-голяма. Негов приятел и адвокат по патентите, Ленард Къртис му предлага земя и захранване от електрическата компания Ел Пасо в Колорадо Спрингс. След това Тесла намира подкрепа в лицето на полковник Джон Астор, който инвестира $30 000 в проекта. Изобретателят се мести в Колорадо и започва строежа на футуристичната станция. Помагали му няколко асистента, които не били много наясно с плановете на гения.

Тесла започва да оглежда земята в района и да прави измервания и изчисления. Скоро открива, че земята е като жива, изпълнена с електрически вибрации. Той смятал, че когато светкавица удари земята, тя произвежда толкова силни вълни, че те преминават от едната страна на планетата до другата. Ако земята наистина е толкова добър проводник, Тесла можел да предава неограничено енергия от и до всяка точна на Земята без никакви загуби. За да тества тази теория, той трябвало да бъде първият, който да създаде електрически ефекти от мащаба на светкавиците.




Лабораторията, която се родила в прерията била чудна и странна. Тя имала 25-метрова дървена кула, а над нея 43-метрова метална конструкция, която придържала медно кълбо. В странното съоръжение техниците започнали да изграждат огромна бобина на Тесла, специално конструирана да изпраща мощни електрически импулси в земята.

В нощта на експеримента всяка част от оборудването била внимателно проверена. Тесла казал на механика си да пусне тока само за секунда. Бобината започнала да издава искри и да се чува пращене, след което около нея във въздуха се появила мистериозна синя енергия. Доволен от резултата, изобретателят пуска машината отново, този път за по-дълго. Огромни арки от синьо електричество започнали да се извиват от центъра на бобината. Изкуствено създадени светкавици с дължина над 30 метра излизали от върха на станцията. Експериментът изгорил динамото на електрическата компания Ел Пасо и целият град останал на тъмно. Управителят на компанията се ядосал и настоял Тесла да плати за щетите, които е нанесъл.

В продължение на 9 месеца Никола Тесла провежда експериментите си в Колорадо Спрингс. Въпреки че води подробен дневник, не е ясно точно какви са били резултатите. Никой не може да отговори и на въпроса дали Тесла е успял да пренесе безжично електроенергия.




Тесла в лабораторията си в Колорадо Спрингс

Друго, което опитал Тесла, било да предаде нискочестотни сигнали през пространството между земната повърхност и йоносферата. Той изчислил, че резонантната честота на този пласт е приблизително 8 херца. 50 години по-късно учените остават изумени, след като потвърждават това.

Една нощ в лабораторията си Тесла забелязва повтарящ се сигнал, който прихващали уредите му. За негово най-голямо учудване, той помислил, че получава сигнали от космоса. На това му твърдение се гледало с насмешка, но е напълно възможно той да е бил първият човек, успял да улови радио вълни от космоса.

Работата на Тесла в Колорадо Спрингс все още е забулена в мистерия. От записките му не става ясно как точно се е опитал да предава безжично енергия, но той се връща в Ню Йорк напълно убеден, че може да го постигне.



Кула на мечтите

Когато се връща в Ню Йорк, Тесла пише сензационна статия за списание Сенчъри. В нея той детайлно описва футуристичните си виждания. Говори за усвояване на слънчевата енергия с антена. Предполага също, че човекът ще може да контролира атмосферните условия с помощта на електричеството. Предсказва появата на машини, които ще направят войната невъзможна. Описва и глобална система от безжични комуникации. Не е изненада, че хората дори не могат да осмислят и да си представят повече му идеи, но Тесла не бил човек за подценяване.

Статията привлича вниманието на един от най-влиятелните хора в света – Дж.П. Морган. Ходейки му често на гости, Тесла му предлага схема, която сякаш била излязла от някой фантастичен филм: „световна система“ от безжични комуникации, която да предава телефонни съобщения през океаните. Тя щяла да може да излъчва предавания, новини, музика, информация за стоковата борса, лични съобщения, криптирани военни комуникации и дори изображения до всяка част на света.

Морган дава $150 000 на Тесла за изграждането на предавателна кула и електрическа станция. По-реалистична сума би била 1 милион долара, но Тесла приел каквото му предлагали и веднага започнал работа. Въпреки това, което казал на инвеститора си, изобретателят всъщност смятал да направи демонстрация в големи мащаби на безжично пренасяне на електрическия ток. Това се оказало най-голямата му грешка.



За проекта Тесла придобива земя, която нарекъл Уордънклиф. През 1901г. на мястото започва същинската работа по изграждането. Най-трудната задача била издигането на огромна 57-метрова кула, която на върха си поддържала 55-тонна стоманена сфера. Под кулата в земята се спускала 36-метрова шахта. 16 железни тръби били забити на 90 метра дълбочина, за да може електричеството да преминава от тях в земята.

С напредване на строежа станало ясно, че ще са нужни повече пари. Морган обаче не вземал подобни решения с лекота. Тогава на 12 Декември 1901г. светът се събужда с новините, че Маркони е изпратил буквата „S“ през Атлантика до Нюфаундленд. Тесла не се притеснил от това и обяснил, че италианецът е използвал 17 негови патента за постижението си. Морган обаче започнал да се съмнява в инвестицията си. Системата на Маркони не само работела, но и била евтина.

Тесла поискал от Морган още пари, но инвеститорът отказал. Още по-лошо станало, когато стоковата борса се сринала и цените на материалите за кулата се удвоили. Това, заедно с липсата на инвестиции в крайна сметка довело до прекратяване на проекта.

Унижен и потъпкан, Тесла изпитва пълен нервен срив. „Това не е невъзможно. Просто електрическо инженерство е, но е много скъпо. Сляп, малодушен и изпълнен със съмнения свят.“, казва той.

През 1909г. Маркони получава Нобелова награда за работата си по радиото. От този момент той влиза в историята като „бащата на радиото“. В действителност за радиото допринасят много изобретатели, сред който и самия Никола Тесла. Маркони обаче сега бил много богат и известен, а Тесла живеел в мизерия и нищета.

Тесла осъзнава, че трябва да предложи на света нещо комерсиално и то възможно най-скоро. През 1912г. той тества революционен нов вид турбинен двигател. Уестингхаус и Дженерал Електрик досега били похарчили милиони за двигатели, които общо взето представлявали въртящи се перки в корпус. Дизайнът на Тесла бил нещо съвсем различно. При него няколко разположени близо един до друг дискове се свързвали с една ос. Само с една движеща се част, моделът на Тесла бил възможно най-прост, също като електрическия двигател, който бил измислил преди години. Гориво под формата на пара или изпарен газ се инжектирало в пространството между дисковете, което завъртало мотора с голяма скорост. Проблемът бил, че турбината развивала толкова висока температура, че дисковете се деформирали. В крайна сметка Тесла зарязва проекта.




Турбинния двигател на Тесла


Без други големи проекти, Тесла започва често да посещава местните паркове и да спасява ранени гълъби, които отнасял в хотелската си стая, за да се грижи за тях. Години по-късно дори поискал специална смес от семена за гълъбите си, която се надявал да продава комерсиално. Това разбира се повдигнало въпроса за неговото психично състояние. Фобията му от микроби и болести също се засилила и той започнал постоянно да мие ръцете си и да яде само варени храни.

Въпреки нарастващият му ексцентризъм, Тесла продължава да ражда идеи. В началото на Първата световна война той описва средство за засичане на кораби в морето. Това щяло да става като се излъчват високочестотни радио вълни, които щели да се отразяват от повърхността на плавателните съдове и да се появяват на екрана. За негово нещастие обаче, на чело на научния отдел бил не кой да е, а Томас Едисън. Едва ли е учудващо, че той успял да убеди военните колко налудничава и непрактична била тази идея. В последствие това се оказва първото описание на днешния радар. Тесла също така е и първият, който говори за ера, където летящи кораби без крила ще могат да се контролират безжично и да се взривяват на територията на врага – ракетите.



През 1922г. на 65-годишна възраст Тесла продължава да се облича все така безупречно. Приятелите му обаче започват да забелязват, че също като научните му теории, сега и дрехите му изглеждали старомодни. Той успявал да изкарва някакви пари като инженер-консултант, но често предлагал на клиентите си планове, които те намирали за непрактични.

По същото време Тесла се изказва грубо за новите теории, които предлага Алберт Айнщайн, настоявайки, че енергията не се съдържа в материята, а в пространството между атомите. Той обаче не бил приключил с Бюрото по патентите. През 1928г. получава последния си патент за „апарат за въздушен транспорт“. Брилянтно конструираната летателна машина била нещо средно между хеликоптер и самолет. Тя е предшественика на днешните машини с вертикално излитане и кацане. За съжаление Тесла нямал парите да реализира този проект.

Макар и вече доста възрастен, Тесла имал зад гърба си стотици патенти и изобретения. Сигурно ще си помислите, че такъв гений е изживял последните години от живота си богат и известен. Логично е, нали? За съжаление не е така. Тесла е живял във време, когато светът е изисквал практични и доходоносни резултати. За какво му е притрябвала на някого радио астрономията, след като всички искат електрически крушки и микровълнови печки?



Изобретенията на Тесла не са били доходоносни, а революционни. С един от последните си проекти, той иска да предостави на целия свят безжична енергия, но така и на му се дава шанс да го направи, защото корпорациите няма да могат да я регулират и печелят от това.

Користолюбие и алчност засенчват кариерата на Тесла и той прекарва по-голяма част от живота си напълно разорен. На всичкото отгоре емоционалните и психически удари, които претърпява през живота си буквално го подлудяват. Прекарва последните години от живота си сам, в хотелската си стая – напълно унижен и разочарован.

Никола Тесла умира на 7 Януари 1943г. в Ню Йорк на 86 години, потънал в дългове. На погребението му присъстват над 2000 човека, а върху ковчега му са поставени както сръбското, така и американското знаме. Самият ковчег е носен от нобелови лауреати, а много известни личности изказват съболезнованията си. След смъртта на Тесла, всичките му записки и дневници от сейфа му са конфискувани и засекретени на най-високо ниво от правителството.



Никола Тесла (1856г - 1943г)

Никола Тесла е може би най-великият изобретател в историята и един от най-големите гений, раждали се някога. Още от малък той мечтае да промени света и никога не се отказва в опитите си, макар многократно да е бил третиран като по-нисша класа човек. Хората почти винаги са били срещу него и са се опитвали да го спънат и потъпчат неговите хъс и желание да твори. Тъжно е като си помислим какъв живот е водел човекът, който до голяма степен оформя света, в който живеем днес.

Ако историята на Никола Тесла следва да ни научи на нещо, то е да не бъдем толкова посредствени, ограничени и нетолерантни, защото точно хората като него са тези, които градят история и завинаги променят света.


ЛИНК


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post
El Patron
коментар 07 Jun 2012, 14:04
Коментар #19


Banned forever
***

Група: Banned
Коментари: 958
Регистриран: 13-May 11
Град: от Ада
Потребител No.: 24 539



Тесла е много велик човек !
като млад електротехник слушах много истории за него от дрътите инженери,
та с две приказки да обобщя статията Тесла >>>>>>>>>>>>> Едисон !!!
Благодарение на тоя човек в момента сме това , което сме ............ електричеството е в основата на човешкия прогрес !
Go to the top of the page
 
+Quote Post
JuventiKnow
коментар 18 Jul 2012, 00:39
Коментар #20


Juventus champion
******

Група: Фенове
Коментари: 8 602
Регистриран: 26-March 07
Град: Дряново
Потребител No.: 430



175 години от рождението на Васил Иванов Кунчев!

Сетих се за едно произведение на Дамян Дамянов..малко така..не много повдигащо патоса, но мноого, много силно...



Цитат
Над тефтерчето на Левски

"НАРОДЕ????"


...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!


Този коментар е бил редактиран от JuventiKnow на 18 Jul 2012, 00:40


--------------------
JUVENDETTA...

Go to the top of the page
 
+Quote Post

2 страници V   1 2 >
Reply to this topicStart new topic
1 потребител(и) четат тази тема (1 гости и 0 скрити)
0 Потребител(и):

 



Олекотена версия Час: 17th November 2018 - 08:51ч.

> Forum Information:

Copyright: © www.juventus-bulgaria.com 2006 - 2012. Всички права запазени.
Author: Екип на Juventus-Bulgaria.Team
Powered by: Sport Media Group
Partners: