Кой е най-болезненият ви спомен, ювентинци Опции

[thekinks]

Това е сериозно.

Кой момент от нашата история изживяхте най-тежко? И, разбира се, защо точно него...

Струва ми се интересно най-малкото, което е. Доста от вас през 96та са били твърде малки даже, т.е спомените им от любимия отбор в Европа са предимно разочароващи, а след това има редица тежки моменти, които докосват съзнанието.

бтв. Не знам защо "к" все така изчезва в отговорите. Димо?

Този коментар е бил редактиран от HBD на 16 Sep 2022, 13:24

[since1897]

Борусия-Ювентус 3:1,Реал-Ювентус 1:0,Милан -Ювентус 4:2 (след дузпи),Барселона-Ювентус 3:1,Реал М-Ювентус 4:1.Само тези 5 момента.
А и през 99г : Перуджа-Ювентус 1:0.

[mrd]

Един мач на Хайбъри срещу Арсенал в груповата фаза на ШЛ 2000/2001 този период някъде, загубихме 3:0. Бил съм на 12-13 г. изпитвах неописуем гняв, оттогава супер много мразя Арсенал.

[HBD]

Това е сериозно.

Кой момент от нашата история изживяхте най-тежко? И, разбира се, защо точно него...

Струва ми се интересно най-малкото, което е. Доста от вас през 96та са били твърде малки даже, т.е спомените им от любимия отбор в Европа са предимно разочароващи, а след това има редица тежки моменти, които докосват съзнанието.

бтв. Не знам защо "к" все така изчезва в отговорите. Димо?

Заради кирилизатора на форума. Редактирах ти анкетата и ги замених с KKKKKKKKK, вместо ККККККККККК . С други думи главното K трябва да е на латиница, за да се показва, а не мога да го оправя за момента.


Иначе загубите се приживяват, смъртта на Ширеа ми е много рано, Фортунато също, но отказването/напускането на Буфон ми е най-тъжният епизод с тоя отбор, защото тогава вече осъзнах, че магията свърши. Чакаме нов кавалер, но нов Дел Пиеро никога ням да има.

Та, ревах като магаре, първия ми път в живота да рева пред телевизор и така.. кофти ми е и до ден днешен.

[Kirilov]

Пинк, поздрави за оригиналните отговори.
От по-отдавнашните загубите от Борусия и Милан, но най-голямото разочарование е калчополи, защото тогава бяхме топ отбор с всички предпоставки да сме доминатор в Европа и всичките му последствия от това. Щяхме да сме привлекателно място за треньори и топ състезатели.

[thekinks]

И нека повече хора да гласуват, нали уж искахме да има анкети и да дискутираме неща?

Мачът с Перуджа не го писах, защото общо взето целият период на Анчелоти беше крив. Спокойно може да влезе в тази графа за дон Карло. Иначе със сигурност е съсипал доста психики, уникално крив ден. Два пъти с него бяхме близо до титлата, но усещането като цяло не беше, че сме шампионски отбор.

В първия вариант бях писал двата финала - с Барса, където показахме тяхното темпо, а имахме ключови отсъстващи, но мачът в Уелс не знам колко точно може да е болка... второто полувреме беше най-грозното нещо във футбола, което можеш да видиш, някакво болеше една вечер силно, после си казваш 'не е приятно, ама кво да те боли след като не си показал, че мястото ти е там'. Не ни размазаха, а ни убиха буквално.

Иначе три футболни момента, които адски силно са ме докоснали мен лично:

--- Буфон на финала на ШЛ срещу Милан. Много пъти тук се е претендирало, че Джиджи е слаб дузпаджия - нещо, което не се подкрепя от фактите, от статистика... а на Олд Трафорд Буфон беше супермен. Хвана дузпите на Сеедорф и Каладзе, които бяха поредни. Ако Салайета беше вкарал, дърпахме напред, предимството щеше да е адски тежко... изобщо кошмарна вечер. Самият факт, че впоследствие промениха това правило (мерси, Реал М), но Недвед не игра. Абсурд просто. Като се сетиш интервюто на Липи, в което каза, че футболисти (поради някаква причина) са отказали да изпълнят дузпа. А след това сълзите на Буфон бяха абсолютен ужас. Впоследствие се оказа, че в съблекалнята Дел Пиеро е бил същата картинка. Най-тежката ни загуба на финал винаги ще бъде това. Тук най се доближихме до това да дадем короната на Буфон. Което е друг потенциален отговор - че Буфон и Киелини, Бардзали даже, си тръгнаха без ШЛ. Ама тази футболна вечер не бих искал никога да я преживявам отново, дори картинки не бих погледнал. Абсолютен ужас.

---мачът с Индустриалчестър в Торино. В 10тата минута водехме с 2:0. Просто няма да преживея, че отпаднахме. Анчелоти създаде манафите, мамка му. Без него нямаха да имат никакъв голям сезон.

---балтията (sic) на/с Бенатия. Уважавам Роналдо, защото е професионалист, в Ювентус показа, че е зряла личност. Обаче си мисля, че в момента, в който напусна Реал, започна постепенно да става все по-безинтересен на когото и да е. Днес, малко след като не е част от Ювентус, на никой вече не му дреме за Роналдо. Да се върнем назад обаче: тази дузпа никой съдия нямаше да я даде, но естествено, че Реал draw-ват здраво и намерението е винаги да гледаш тях последно. Тук ни порязаха скандално и безсмислено. На нас тази дузпа нямаше да ни я дадат. Тънък момент, който побутна Реал, защото са по-големи от нас.

Четвъртият най-вероятно е финалът с Хамбургер. Бях доста по-млад, но очаквах приказна вечер, завършваща с победа. Бях като гръмнат след последния съдийски сигнал. Буквално се смяташе за невъзможно да не спечелим. Не можех да повярвам три часа.

Разбира се, никакво съмнение, но травмата на Дел Пиеро е нещо, което най-вероятно е по-ужасно и от тези четири момента. Алекс можеше да стане нещо, което никога да не се види. През 98 начинът, по който играеше... така съм виждал да играят единици - не повече от 2ма футболисти, знаете кои са. Когато обаче се случи - в онзи момент си казвахме, че най-вероятно Алекс ще се завърне, защото е Алекс, не е невъзможно да не спечели и този мач.

Иначе много може да се пише, но един от култовите ми моменти е в мача със Селта, когато толкова се напрегнах, бях нервен, отворих прозореца и си метнах телефона и цигарите, та после се налагаше да слизам да си ги търся и взимам .

Този коментар е бил редактиран от thekinks на 16 Sep 2022, 14:03

[Kirilov]

Наистина не знам как отпаднахме от Манчестър, типично ювентинско отпадане.
- При Дел Пиеро разбира се, че ми е гадно, че не игра до последно за нас, но много повече ме е яд, че в най-добрите си години вместо да играе с Ибрахимович и младия Роналдо(например), му се наложи да рита по поляните в Римини.
- За Буфон съм казвал, според мен и към ден днешен няма да има проблеми да ни е втори вратар и да записва по 15-20 мача годишно. Човекът, както и Дел Пиеро беше готов да остане с договор без заплата или съвсем символична. Буфон, Перин и Писолио щяха да са ни напълно достатъчни.
- Маркизио е едно от малкото, ако не и единственото положително нещо, произлязло от калчополи. Ако не беше станало, съм сигурен, че нямаше да стигне до първия състав, което доказва твърдението, че във всяко лошо нещо има капка положително и обратно. За съжаление тялото му не му позволи да поиграе още няколко години при нас. Но, нищо, той е бъдещият кмет на Торино.

[false9]

Развитието на Калчополи само ме накара да си обичам още повече отбора, цветовете и името. Ставаш още по-уверен , че си направил верния избор.
Петима ЛЕГЕНДАРНИ ШАМПИОНИ, които можеха да се занесат където поискат и да правят там каквото си поискат, избраха Юве - какво повече ти трябва да знаеш, че това е много повече от футболен клуб.
Особено Буфон. На 28 години, в пика на силите си, неоспорим номер 1, за мен лично и Златна Топка, пресен световен шампион, едва пуснал два мижави полу-гола. Егати титана на титаните.

Периодът след серия Б до Конте, беше досаден, но разбираем донякъде - няма как за ден, седмица или месец да се възстанови грандиозната щета, която причини италианския футбол сам на себе си.
Беше ясно, че сладкото ще дойде, твърде голяма институция е това. Така че по-скоро стоически и спокойно мина този период за мен. Естествено, добре че не чакахме дълго.

Та конкретно по въпроса... човек да се чуди от къде да почне - реваншът с Мюнхен и представлението на рикошета от маймунска чекия - майкъл оливър. Толкова да си близо, с такива грандиозни обрати... От 0-2 в 60-та минута в Торино до това да не стигне минутка да ги отстраниш наперените немци и пладнешкия обир на английското копеле. И в двата мача преди началото просто се бях предал, надежда нямаше почти никаква, а адреналинът до двата пагубни момента , щеше да ми пръсне тиквата . Пък и сега като е минало време и погледнеш назад, като че ли тези две препядствия, ако ги бяхме прескочили, шибаната купа щеше да е наша. Дали не играхме в грешните години двата финала, а ? : - ( Гнусни моменти.
Моя глас по анкетата е за "Брадвата".

Други, които просто ме сърби да споделя:
-хлапето, което наивно си мислеше, че следващата година печелим финала, само защото този път го нямаше Недвед, остана зверски разочаровано от беззъбието срещу Ла Коруня : - ((
-жалкият реванш с Арсенал в Торино през 2006. Наистина турбо жалък мач.
-изходът за Маркизио, изпратен все едно е Салайета (да ме прощава)
-едно по-скорошно - отношението накрая към Манджукич. Донякъде и за заради споделения по-горе момент в Мадрид, когато ме спечели завинаги. Какъв пич, имаше си слабости, но не заслужаваше подигравката на селяндура :/

За трагедиите с Ширеа и Фортунато - мисля че те са друга категория. Аз не си ги спомням, 95-та съм бил на четири, но ебати, изтръпваш до мозъка на костите, всеки път като чуеш за подобно нещо, особено ако футболът като цяло ти е на сърце. Марк Фо, Пуерта, Рейес, Енке ... Пф

[superniki]

Адмирации за интересната тема и дискусия! Загубите от Дортмунд и Милан, плюс една загуба от Лацио с 0-2 като домакин (мисля, може и 1-2 да беше) , през сезон 2002-2003, когато направихме две поредни загуби (за пръв път по мой спомен тогава), като преди това бяхме загубили с 1:3 мисля от Бреша на Роби Баджо. На другия ден още бях бесен, отидох в училището (6-и клас) и понеже беше студено накарах съучениците да си тръгнем още след първия час. 15 човека си тръгнахме. После беше мазало, родители в училището и т.н. Ще пиша повече скоро!

[false9]

Разбира се, никакво съмнение, но травмата на Дел Пиеро е нещо, което най-вероятно е по-ужасно и от тези четири момента. Алекс можеше да стане нещо, което никога да не се види. През 98 начинът, по който играеше... така съм виждал да играят единици - не повече от 2ма футболисти, знаете кои са. Когато обаче се случи - в онзи момент си казвахме, че най-вероятно Алекс ще се завърне, защото е Алекс, не е невъзможно да не спечели и този мач.

Даже в картинката май има грешка - дават го с 16 асистенции.
Почти няма мач цял сезон без да се е проявил.

Това и по днешните статс-хънтърски изисквания е впечатляващо. Особено в по-консервативна среда тогава и най-силното първенство в света. GIGACHAD мамка му

[thekinks]

10 попадения в Шампионската лига. Четири на полуфиналите. Четири гола в гостуванията (за пет мача). Примерно, Дибала за цялата си кариера е вкарал 6 пъти за нас далеч от Торино, като освен на Олд Трафорд и срещу Тотнъм, се изяви предимно в Загреб, на стадиона на Ференцварош и срещу Йънг Бойс...

Дел Пиеро и Трезеге бяха зловещ тандем. Понякога си мисля, че не се осъзнава колко точно. Казвам го, защото някой (разбира се, това е в стила на Венч) беше казвал, че дори Трезеге няма особено впечатляваща статистика за Ювентус. С което не съм точно съгласен, защото Трезеге има 27 гола в първите си 44 мача за Ювентус в Европа. Не е бил титулярен изпълнител на дузпи, но нещо още по-важно: Трезеге често беше контузен, което не му позволяваше постоянно да е в оптимална форма. После беше мъка и със стила на Капело, но реално Давид беше контузен за голяма част от три от първите му пет сезона тук. А вече е съвсем друга тема, че онова бяха коренно различни футболни времена - бледнеят, когато видиш, че днес някакви вкарват по 45-50 парчета. Калчото беше изключително трудно първенство. Ако ги имахме и двамата напълно здрави.... мисля, че щеше да е изключително грозно. Трезеге през 2002 вкара 32 гола в 45-6 мача. През 2002 година. Без да е бил дузпа на всеки мач и половина.

Някой беше написал някъде, че вижда във Влахович копие на Трезеге. Ако сме по-качествен отбор, Влахович ми се струва, че ще шие солидно, но просто не виждам в него абсолютния хищник, който беше Трезеге. Не виждам онзи завършващ удар, който буквално убиваше топката. Вярно, че последните му голове загатнаха за нещо страшно, ама един от най-култовите голове, които съм виждал, е златният на Давид... и нещо не мога да си представя, че Влахович може да стори нещо такова. Което не значи, че не става. Трезеге просто ковеше във всеки един голям мач - няма клубно, няма национално ниво, вкарваше с лекота срещу всяка една защита и съперник, в най-възловите срещи винаги излизаше победител с противниковите извънземни бранители. Дано Влахович повтори всичко това, но не ми се иска да му слагаме някакви такива очаквания, които са изключително тежички и само биха пречили.

Този коментар е бил редактиран от thekinks на 16 Sep 2022, 16:22

[#8 Marchisio]

Без съмнение и до ден днешен загубата на полуфинала от Индустриалчестър 99' си остава най-болезнената загуба на мен като фен на този отбор. Никога няма да забравя, как на другия ден дори не исках да играя, камо ли да се сещам за футбол. Беше ужасно.

Загубата е Аякс е друг гаден момент, за който ме е яд адски много. Просто беше нарисуван още един финал, а ни отстраниха с два нелепи гола.

Този коментар е бил редактиран от #8 Marchisio на 16 Sep 2022, 17:39

[Kiril1987]

1во място загубата от Милан, бяхме много по добри от тях целият сезон.
2ро място загубата от Реал 97 с засадата на Миятович.
3то място загубата от Дортмунд , абе като цяло всички финали без последният с реал защото там 2то полувреме просто ни смазаха....

[ribery]

През годините някак ми се разви дарбата да не гледам цели мачове или полувремена заради гадни усещания. Примерно с РМ финала не гледах второто, с Милан ми беше едно умряло, с Виляреал не гледах второто миналата година... и доста доста простотии съм си спестил така. Пускам си нещо друго и следя лайвскора. Обаче с РМ полуфинала и свирената дузпа за симулацията на онова лайненце Лукас - бях много много много много се изнервил. Вярвах, че можем да ги бием. Очаквах именно дузпа за РМ, обаче тоя път не можах да я приема. Да речем, че Дортмунд донякъде ме кефеха - имаха и наши играчи, обаче 1998 с дебелия минет - най-необяснимата за мен загуба на клуба, която съм гледал. Бяхме фаворит някъде към 1998 към 1. По време на мача изтърваха сума голове, а и Илгнер спаси 3 пъти повече от нормалното за него. Ама тоя умрял гол, с тая умряла засада. Липи, като цяло, взе единствения финал, където не бяхме фаворит, заеби. С Борусия пък нашият отбор беше НЕРЕАЛЕН.
Калчополи беше нещо, което ми повлия само в положителен аспект - станах много труден характер за феновете на другите отбори. Всеки спор преминаваше в обиди, които ръсех все едно "добро утро" или благословия.
В Юве не видях нито Феномена, нито Меси, нито Етоо, нито Хоакин. Много тъпо ми беше за Баджо, макар да не бях особено голям за да го оценя - за мен най-великият италиански футболист, по клиповете, които съм му гледал. Гений.
Най-яката емоция с Юве ми беше да слушам една песничка/мелодийка с рефрен Дел Пиероооо, Дел Пиероооо, Дел Пиерооо, която пускаха от Серия А на полувремената на някои мачове. 2001-2002 или 2002-2003. Не толкова титлите и победите ме кефеха през годините, колкото любовта, уважението, признанието, които демонстрираха към Алесандро Дел Пиеро, който вече беше половината от предишната си форма.
Толкова много обичам Ювентус, че понякога се чудя дали съм нормален.

Този коментар е бил редактиран от ribery на 16 Sep 2022, 20:16

[lyubaka]

Трудно е да кажеш само едно от всички изброени, всяко едно си има своето място и съм го преживявал...
Няма да ги степенувам, казали сте всичко за отговорите които са дадени...
Смъртта на Ширеа, Андреа - това са отвратителни моменти и изключително силни и разтърсващи, трудно е, дори сега се насълзих,... Аз, както съвсем малко от вас съм ги гледал и двамата
На Ширеа съм гледал няколко мача, просто нямаше и как да е другояче, а Андреа, господи, отиде си толкова млад,....


Загубата от Милан е трудно да се преглътне, от Дортмунд е необяснима, Реал все някога трябваше да се завърнат, а това че Анчелоти и Индзаги "създадоха" мита за МЮ е непростимо.....

Аз лично обаче имам един момент който искам да споделя и който за вас по-скоро не говори нищо
През 1991 мисля да е било на полуфинала за КНК играхме с Барселона, Стоичков беше вкарал 2 гола първия мач и тука в България само за това се говореше, аз бях ученик още и в училище ме бяха спукали от бъзици и глупости...
Тогава беше доста трудно да гледаш какъвто и да е мач, освен български, но тъкмо започнаха да са модерни сателитните чинии и успях да гледам реванша, Баджо вкара от пряк свободен удар, но така и не вкарахме втори гол, а изтървахме доста.... Беше ужасно, после пресата в България можете да си представите как превъзнасяше Стоичков и Барса..... Нещо заради което ги намразих

Калчополи несъмнено е нещото, което е оставило меко казано горчивина у всеки Ювентинец, това е една несправедливост, която потопи целия Италиански футбол, но пък Калчополи роди Легенди!

[outbreak]

Категорично, най-тежко приех загубата на финала '03. Тогава бях малко момче, което е фен от няма и 3 години и за мен Дел Пиеро беше пътеводна светлина. Обичам го този човек! Минали са повече от 19 години, но още си спомням какви крокодилски сълзи роних след това ужасно стечение на обстоятелствата.

След това, вече като поотраснах и започнах да зацепвам, че това е просто игра и съм просто фен, нищо не зависи от мен и не се жегвах толкова. Но пък и до ден днешен Юве продължава да е най-константната ми страст.

Следващият сезон, последния на огромния Липи беше тегав, но някак си не страдах толкова. При Капело не ме кефеше отбора, изгубихме идентичноста си някак. Пък и дон Фабио ме дразнеше, щото ме дразнеше заради времето си в Рома (като треньор).

Калчополито го приех сравнително нормално, защото тогава навлизах в етап, в който ме интересуваха повече лични неща, но пък продължавах да следя мачовете в серия БЕ и даже съм изгледал доста от тях в някакъв сайт за залози на едно малко супер смотано стриймче Обаче се радвам, че продължих да съм Ювентино, въпреки всичко, което се случи тогава. Познавам хора, които рЕзко станаха фенове на други отбори.

Не помня с добро 4-те години м/у серия БЕ и ренесанса на Конте, но тогава бяхме тотален хаос. Имахме слаби треньори и доста съм си мислил Раниери, Ферара, Дзакерони и т.н. колко години изгубиха на нашите великански шампиони... тук евала и на хората извън терена (разбирайте Аниели, Конте, Марота) които обърнаха палачинката през '11.

Малко разводних темата, НО, другият момент в който ревах, вече не като малко момче, но си поревах зверски беше последния мач на Дел Пиеро (кирливия финал за копата не го броя) ... знаеше се, че ще му е последният, но беше много красив край на кариерата му при нас.

П.П. Поздравления за темата, към много горчиви, но и хубави спомени ме върна, човече!

[outbreak]

Извинявам се, че правя двоен пост, но искам да отбележа, че тази вечер наистина приличаме на Форум!

Беше ми дотегнало напоследък да чета, колко сме зле и т.н.

Юве си е Юве!

[NUCLEO1985]

Иначе три футболни момента, които адски силно са ме докоснали мен лично:

Горе-долу и моите се подреждат така. Гласувах за финала срещу Милан. Най-вече заради нещата, които си написал, заради Буфон. Става ми гадно само като се сетя за тази вечер - бяхме много по-добри, ако Недвед беше играл, а не беше наказан заради малоумното правило, щяхме да ги бием с разлика. Въпреки това можеше да ги бием, Буфон спаси дузпи... Изобщо... Но ако има нещо, което ми е останало от този финал, то са физиономиите на Трезеге и Салайета, че и на Монтеро, преди да бият дузпите. Не знам какво се е случило и защо дузпаджиите бяха такива, помня изказванията на Липи, ама на терена бяха и Конте, и Такинарди, а да бие дузпа Салайета и Монтеро... Но особено погледът на Трезеге беше...

Другите финали също са болка, но там по-скоро имаше повече шок, че не сме спечелили. С уговорката, че бях дете все пак, след Борусия и Реал по-скоро ми беше: "Как така не ги бихме тези?" Беше ми гадно естествено, но не колкото финала срещу Милан.

Този мач с Юнайтед е второто... То целият период на Анчелоти беше такъв, ама да изпуснеш мач от 2:0 в 10-ата минута... Абсурдно е. Още не знам как стана, аз между другото все повече забравям мачове и резултати, а периодът при Анчелоти удобно се изтрива все повече и повече. Тъпата мутра на Рой Кийн след гола обаче я помня... Но целия период - Селта в УЕФА, Перуджа и най-малоумно изпуснатата титла, онази група с Хамбургер, Панатинайкос и Ла Коруня... Особено двата мача с Хамбургер бяха толкова вбесяващи, че няма накъде. И двата. Но и тоя в Гърция беше прекрасен, физиономията на Кшищоф Важиха ми е някъде около Рой Кийн. Изпълненията на Ван дер Сар в онзи мач с Рома през май 2001, в който водехме с 2:0 до 80-ата минута, но той пусна два балъшки гола след шутовете на Наката в последните 10 минути също е "прекрасен" спомен.

А това, че точно същият Анчелоти водеше Милан в онзи финал допълнително усили нещата...

Третото също е онова в Мадрид. Наистина се подценява какво направихме във въпросната вечер и колко голямо порязване е това. Да биеш този отбор с 3:0 насред Мадрид в онази му серия и да те порежат така с малоумна дузпа в продължението... Онова с Байерн също беше много гадно, там също съдиите повлияха, защото отмениха чист гол на Мората, който ако беше признат, нямаше изобщо да се стига до Евра. Изобщо направихме исторически сезони, аз заради това се паля сега при някакви напъни как Алегри никога не е бил треньор, Дзакерони и т.н. Първият му период никой не трябва го пипа.

Болката обаче е различна от различните неща. Едно е болка от загуба на мач, друго е от оттегляне на някого. Последните мачове на Буфон и Дел Пиеро бяха много тежки. Недвед също, между другото, макар че изобщо не е в призмата на другите, тогава обаче ми беше много гадно. Отношението към легендите цялостно е... това, че Аниели обяви вместо Дел Пиеро, че Дел Пиеро си тръгва, случилото се с Конте, Маркизио изпратен през задната врата.

Контузията на Алекс също беше много, много тежък момент. Винаги ще си остане въпросът какво щеше да стане, ако Дел Пиеро не се беше контузил. Не че не беше изключителен и след това, ама преди това беше още по-добър.

На Калчополи нямаше болка, аз бях бесен. И просто си мечтаех за деня, в който им натриваме носа. Изтърпяхме някакви тегави години, изтърпяхме всички, но пък след това 9 години ни гледаха отдолу.

Едно нещо има, което не си сложил като отговор, но лично мен ме удари много, поне тогава - опитът за самоубийство на Песото покрай Калчополи. Жена му впоследствие уж каза, че не било опит за самоубийство, ама дали е така, дали не е, никой не знае, а тогава се говореше, че причината е Калчополи. Не знам истината, но ако си беше отишъл заради болните амбиции на някакъв кретен, който се опита да затрие Ювентус...

[snitch]

Няма как да не е Калчополи, защото това ни върна в тъмните векове, а с нас си замина и италианския футбол, парите в калчото намаляха, английските отбори дръпнаха и т.н. и т.н. Заради една шайка синьо-черни маймуни. Със звезда отбелязвам, че сезоните с Капело бяха едни от най-отчайващите и бях на ръба да прекратя с Ювентус- на фона на изключителното качество на играчите, треньор беше някой с идеи и поведение от миналите векове.
Цялата ера 2007-2011, която е много тъжно, е директен резултат от Калчополи и това, че години наред не успяхме да намерим правилния ръководен екип.
- Матайсчо няма място в тази анкета.
- Продажбата на Зидан ( и Пипо) е едно от гениалните решения на Моджи ко - Зизу, за мен се беше изчерпал в Торино, а ние презаредихме с Буфон, Тюрам, Недвед и кхм Салас.
- На Милан - Юве, бях малък ученик и плаках след загубата, но чисто футболно и осъзнато, най-много боля след загубата в Кардиф - сезон, в който за първи и последен път усещах, че ние сме най-добрият отбов в света и няма кой да ни победи.

[thekinks]

Част от отговорите, да, майтапчийски са. Исках да вкарам още 5-6-7, сред които Берлин и Кардиф, най-вече липсата на европейски триумф в такъв златен период, но не ми позволи - имало ограничение от 20. Можете да гласувате за повече от едно по принцип. След това не ми се дооправяше да премахвам написаното... но пък имаме място за писане достатъчно.

Ако, примерно, има някой сравнително нов фен, може пък Де Лихт да му е болката, защото не е преживял всичко друго. Това, разбира се, с условностите да си станал привърженик през 2018. Матайс е незначителна част от историята на Ювентус, не твърдя нещо друго, но е опция, Снич.

Аз ще спомена още нещо. Не е болезнен спомен, но в рамките на ювентинската вселена по-скоро, въпреки цялото удоволствие, остава един такъв горчив привкус, идващ до някаква степен от what if. Моят фенски живот мина в спорове с баща ми относно Платини/Баджо. Той е дай хард Платини, а аз Баджо. Меко казано е разочарование, че имахме Роби Баджо, който в рамките на 5 години създаваше невъзможен футбол, но с него не играхме в най-класния европейски клубен турнир. Баджо с лекота можеше да бие сам и най-добрите и не мисля, че преувеличавам. Пет години, в които Баджо беше най-добър на планетата. Това бяха в някаква степен тежки, но сравнително симпатични години със своето огромно значение, което точно тогава не разбирахме. Отборът се опитваше, но не беше достатъчно добър. Имахме класни футболисти. Просто не се получаваше точно най-бленуваното. Въпреки това, спечелихме Купата на УЕФА. Майфреди беше колосална грешка - същата беше и Маркези. Трап обаче се завърна, за да спаси своята любов и се справи отлично. Не просто отлично обаче! Нека не забравяме, че това бяха уникалните години на Милан. Уникални. Ако разгледаме историята на ШЛ, ще видим, че доста често я печели отбор, който не става шампион в страната си, а примерно е втори. Това, което казвам, че можеш да си добър отбор и да не си шампион. Ще дам пример с Ливърпул, когато с 96-7 точки не спечелиха титлата... е, малко е по-различно, защото не бяхме на нивото на Милан, но бяхме добър отбор наистина. 93 беше по-слаба, но бяхме в топ 4, през 91 и 94 Трап ни доближи до Милан максимално. През 92 изгубихме финала за Купата на Италия доста тъпо (сигурен съм, Любак, че ти е било гадно), ама през 93 спечелихме убедително УЕФА. През 94 обаче имаме едно уникално тегаво отпадане от Каляри преди полуфиналите... ето за този мач, примерно, ме беше много много яд. Трапатони не успя да надделее над Милан, но създаде европейски Ювентус с характер, биткаджийски отбор, който навъртя огромен километраж, пък и макар в УЕФА. Тогава УЕФА нямаше нищо общо с пародията, която е Лига Европа. Всъщност... за 4 години играхме 2 финала в УЕФА и отпаднахме глупаво срещу Каляри, макар да бяхме фаворит в турнира. Само глупостта с Каляри ни попречи да играем три за три години. Да, последвалият отбор на Липи видя много нови лица, но Липи стартира и с голяма част от изграденото от Трапатони, което веднага отново стигна до финал за УЕФА, както споменах и знаем. Нататък последвалото е ясно.

За някои хора това би било неразбираемо. Сякаш се задоволяваш... но бяха чаровни години. Настана мрак, когато Трапатони си тръгна първия път. Дълги години. Обаче после се постави едно ново начало, което просто дойде в съревнование с one of a kind отбор (Милан). Смятам, че всичко, през което премина Ювентус, изгради характер и го подготви за битките в ШЛ. Та, искаше ми се да гледам Баджо в КЕШ, но в крайна сметка няма значение. Няма значение, защото той си беше №1 и липсата на КЕШ изобщо не му пречеше - спечели Златна топка, примерно.

Вторият период на Трапатони е кажи-речи златен. Не подобава на Ювентус да е в подножието. И да, тук не говорим за първия период на Трапатони, за първия период на Липи и за постигнатото в първия период на Алегри, но... тези години 90-95 създадоха звяр, разбира се, с помощта на Липи. Подготвиха почвата, натрупвайки характер. В новата ни история това е следващият период, освен най-златните. Макар и без титла и КЕШ, но Ювентус беше качествен, играеше здраво, изигра редица европейски мачове и вдигна силна Купа над главата си, макар и да загуби на два пъти финал (от отбори, които не бяха по-силни). Да, едната загуба е на Липи, но вече говорихме по тази тема. Не съм сигурен, че през 96 щеше да започне онази фиеста, ако не се беше случило всичко в този период 90-95. Твърде често сме от губещата страна, разбира се, но бяха готини години с много магия, с един Ювентус, който не се предаваше, а се опитваше да расте. Един Ювентус, който беше близо до финал за КНК. Игра финал за Купата на Италия. Днес някой по-млад сигурно ще каже, че е крайно неудедително, но според мен беше чаровно. С тръгването на Трап всичко си замина, та трябваше да се връща, за да ни съживи. На мен Купата на УЕФА от 93 ми е кажи-речи до 85 и до първата титла на Конте - абсолютно магичен момент, в който имаше толкова много романтика.

След 86 единственото, което се случи, беше Купата на УЕФА през 90, защото Дзоф си е Дзоф, както и домашната Купа от същия сезон. Абсолютно нищо друго. Един период си замина, за да чакаме до 96 да стартира новият златен век. Да, ама той старира бавно, стъпка по стъпка, макар и не с най-високите отличия, но Трапатони ни създаде отново, а онзи отбор от времето на Баджо беше пълен с качествени футболисти и дори магьосници, които заслужаваха далеч повече. И като спомен дори. Но нямаше да се случи нищо, ако Трапатони не се беше върнал. За мен романтиката от тези години винаги ще е изключително силна. Вярвам, че тогава спечелихме много фенове. Няколко години Ювентус зачезна от картата. Ставаше все по-кошмарно, но започнахме да стъпваме на краката си и в крайна сметка успяхме.